Тимъти Зан - Изходящ полет

— Първи абордажен отряд, към щирборда на проектора! — извика Траун. — Втори абордажен отряд, към бакборда! Старши Ялавикема, имате пет минути.

— Въпросът обаче е дали ние имаме пет минути — тихо промърмори Кардас, докато наблюдаваше залповете, които застрашително започваха да облизват стоманата на илюминаторните прозорци над тях.

— Струва ми се, че имаме — отвърна Траун. — Ще трябва да дойдат доста по-близо, за да могат да ни нападнат сериозно. В противен случай рискуват да не ни улучат и да взривят собствения си проектор.

— И какво от това? — възрази Кардас. — Не е ли логично да си помислят, че тъкмо такова е и нашето намерение?

— Всъщност подозирам, че в момента те изпитват доста голямо объркване по отношение на замисъла ни — отвърна Траун. — Ако единствената цел на такъв един нарушител е просто да неутрализира проектора, едва ли би си правил труда да идва толкова близо — и Траун посочи към разгарящата се битка. — Но каквито и предположения да имат за естеството на плановете ни, в същото време те ще трябва да правят всичко възможно да запазят този проектор функционален колкото може по-дълго. Веднъж щом изчезне гравитационното поле, всички тези бранители в сянката на конуса му ще могат да избягат и да се прегрупират. Ето защо те не биха си позволили случайни изстрели, които рискуват да уцелят проектора.

Кардас свъси вежди. В думите му определено имаше логика. Но това не им гарантираше, че вагаарите няма да изпаднат в паника и да предприемат нещо глупаво.

Вражеските кораби вече бяха успели да преодолеят половината разстояние, което им даваше възможност да включат в играта и фланговите си лазерни батареи. Въпреки това обаче по-голямата част от огъня им все още бе съсредоточена върху строените срещу тях чиски щурмовици.

И тъкмо тогава, докато светлината на далечното слънце облизваше корпусите на двата военни кораба, Кардас забеляза нещо, на което не бе обърнал внимание до този момент.

— Ей, вижте — извика той и посочи с пръст, — тези имат на корпуса си същите онези мехури, които видяхме на кораба със съкровищата!

— Дайте ми едър план — нареди Траун и очите му се свиха.

На главния монитор пред очите им изчезна текущата оперативна информация и се замени с мъгляв телескопичен изглед на един от корпусите, осеян с балони. Кардас усети как гръклянът му внезапно се свива. Някъде зад себе си чу как Марис внезапно си поема дъх.

— О, не! — прошепна тя.

Мехурите не бяха наблюдателници, както бе предположил Кенто преди няколко седмици. Не представляваха и навигационни сензори.

Това бяха затворнически килии. Във всеки от наредените по корпуса мехури се виждаше някакво живо същество от същата раса, от която бяха разчленените тела, носещи се свободно из пространството между воюващите кораби. Някои от пленниците се бяха прилепили към задната стена на мехурите си, други седяха или лежаха свити с гръб към прозрачната пластмаса, а трети стояха изправени и втрещено се взираха в разгарящата се битка с изпразнен от надежда поглед.

Докато Кардас ги наблюдаваше слисан, една заблудена ракета избухна някъде в близост до зрителния обсег на техния телескоп. Когато блясъкът и отломките се разнесоха встрани, той видя как три от мехурите по корпуса се бяха пръснали, а техните обитатели се носеха из вакуума на парцали от неузнаваема разкъсана плът. Металът на корпуса в задната част на всеки от спуканите мехури изглеждаше леко нагънат, но здрав.

— Живи щитове — промърмори Траун, а на Кардас му се стори, че досега не бе чувал в гласа му толкова мрак и мраз.

— Могат ли щурмовиците ви да хвърлят вашите конърски мрежи — запита Кардас обнадежден, — онези, които използвахте срещу нас?

— Все още са прекалено далеч — отговори Траун. — Пък и освен това шоковите мрежи едва ли ще са особено полезни срещу толкова огромни кораби, и то такива, при които цялата електроника е изолирана в множество независими отделения.

— А не може ли да стрелят между мехурите? — опита Марис, а гласът й вече започваше да трепери леко. — Има достатъчно място. Не може ли да удрят по корпуса, без да засягат затворниците?

— Не и от това голямо разстояние — обясни Траун. — Съжалявам.

— Тогава трябва да ги отзовете! — настоя Марис. — Ако продължат да стрелят така, само ще избиват невинни същества.

— Тези същества са вече мъртви — каза Траун с внезапна острота в гласа.

Марис се сепна от неочакваната проява на гняв.