Тимъти Зан: Изходящ полет

— Успокойте се — прекъсна го Миттраунуруодо, а в гласа му се прокрадна по-весела нотка. — Не ви обвинявам в шпионаж. Самият аз също притежавам дарбата любознателност и затова съм се научил да я ценя у другите. Кажете ми, кой е получателят на скритите огнени камъни?

Кардас подскочи.

— Вие сте открили…? Искам да кажа… Ами в такъв случай защо ни питахте за тях?

— Както вече подчертах, аз ценя честността — каза Миттраунуруодо. — Та за кого е предназначена пратката?

— За една група хътяни, които обитават и контролират системата Комра — реши да изплюе камъчето Кардас. — Съперници на онези, които вие… На онези, които ни нападнаха — с тези думи той се подвоуми. — Но вие все пак сте знаели, че това не са просто някакви случайни пирати, нали? Че те гонеха именно нас?

— Ние внимателно следяхме вашата позиция и се подготвяхме да се намесим — отговори Миттраунуруодо. — Разбира се, разговорът беше напълно непонятен за нас, но въпреки това забелязах повторението на фонемите „дуб-рак“ и „кен-то“ в речта на хътянина. А когато впоследствие капитан Кенто се представи при запознанството ни, си припомних това наблюдение. Изводът бе съвсем очевиден.

Тръпки полазиха по гърба на Кардас. Разговор на напълно непознат език — и все пак Миттраунуруодо бе успял да запомни достатъчна част от него, за да може да извлече името на Кенто от бръщолевиците. Що за същества бяха тези чиси?

— В такъв случай нелегално ли е притежаването на тези огнени камъни?

— Не, но митническите такси са налудничаво високи — каза Кардас и се насили да насочи отново вниманието си върху разговора. — Затова често търговците прибягват до услугите на тайни контрабандни канали, за да избегнат плащането им — при тези думи Кардас се поколеба. — В действителност, като се има предвид от какви личности получихме тази партида, твърде е възможно и да са крадени. Но недейте да казвате на Марис за това.

— Така ли?

Кардас се намръщи на самия себе си. Ето, за пореден път си беше отворил устата, без да мисли. Ако Миттраунуруодо все пак не го погубеше, сигурно Кенто щеше да го стори.

— Ами тя, Марис, си пада малко идеалистка — обясни той с нежелание. — Вярва, че цялото това занимание с контрабандата е просто един своеобразен начин, по който можем безмълвно да протестираме срещу алчната и малоумна бюрокрация на Републиката.

— А капитан Кенто не е сметнал за необходимо да я информира?

— На капитан Кенто му харесва нейното присъствие. Съмнявам се, че тя би решила да остане с него, ако знаеше цялата истина.

— Претендира, че държи на нея, а в същото време я лъже?

— Не знам какво претендира той — каза Кардас. — А и сигурно бихте могли да предположите как идеалисти като Марис често сами лъжат себе си. Истината си лежи там, пред очите й, стига тя да пожелае да я види — Кардас отново се вгледа в искрящите червени очи на чиса и добави: — Макар че това ни най-малко не оправдава постъпките ни.

— Така е — съгласи се Миттраунуруодо. — Какви биха били последствията, в случай че не смогнете да доставите огнените камъни на получателя?

Кардас усети как гърлото му се стяга. Ето сега колко струвало достойнството на командир Миттраунуруодо. Сигурно огнените камъни си имат стойност и на това място.

— Ами ще ни убият — каза Кардас прямо. — Вероятно по някой особено забавен метод, като например да ни хвърлят за плячка на произволно съчетание от внушително големи животни.

— А ако партидата просто закъснее?

Кардас се смръщи, опитвайки се да прочете изражението на събеседника си в сумрака на потрепващото хиперпространство.

— Какво всъщност очаквате от мен, командир Миттраунуруодо?

— Нищо твърде тягостно. Просто бих искал за известно време да се възползвам от компанията ви.

— Защо?

— Отчасти за да науча за вашите хора — обясни Миттраунуруодо. — Но и отчасти за да можете да ме научите на вашия език.

Кардас премига поразен:

— На нашия език ли? Искате да кажете на основния език?

— Нали това е езикът, на който се говори във вашата Република?

— Да, обаче… — Кардас се подвоуми, като се чудеше дали съществува някакъв деликатен начин, по който би могъл да зададе следващия въпрос.

През това време Миттраунуруодо вероятно бе успял да прочете мислите му. Или поне очите и лицето му.

— Не планирам някакво нашествие, ако ви притеснява това — усмихна се той. — Чисите нямат обичая да навлизат в чужди територии. Ние не воюваме даже и с потенциалните си врагове, освен ако те не предприемат нападение първи.