Фредерик Пол - Звездното дете

— Застанете тук, сър! — лейтенантът безгрижно се усмихна. — Свалете комбинезона и — напред! — Погледна въпросително към Бойси и попита: — Готов ли сте, сър?

Ган беше мокър и лепкав от желето. Изведнъж се разтрепери от пронизващия вятър. Изобщо не искаше да учи механиз и да получава награди във вид на отвор в челото. Успя да се съвземе и съобщи, че е готов.

— Тогава напред, сър!

Лейтенантът се наведе над пулта и веднага засвистяха някакви клапани. Огромното прасе подскочи и се отвори, сякаш го бяха разрязали по средата.

— Хайде, сър — младокът леко докосна рамото на Бойси. — Изкачете стъпалата, съблечете се и легнете в капсулата. — Той тихо се засмя и продължи: — Много хора в началото са шокирани, но скоро и вие ще свикнете.

Ган тежко въздъхна и започна да се качва. металните перила бяха неприятно студени, вятърът брулеше обръсната му глава, в устата му все още се чувстваше горчивия вкус на кафе.

Свали комбинезона и внимателно стъпи върху розовата мембрана, покриваща вътрешността на машината. Влажна, топла, почти като жива, тя се набръчка под тежестта му, след което го тласна към разположената в центъра капсула.

— Всичко ли е наред, сър?

Реши да не отговаря на жизнерадостния въпрос на лейтенанта. Механизмът се затвори. Меката, топла капсула ласкаво прие тялото му. Над него светлината постепенно изгасна. Настъпи абсолютен мрак.

Искаше да изкрещи, но не можеше да си поеме дъх…

Внезапно в дробовете му нахлу свеж въздух. През клепачите му се процеди розова светлина.

Отвори очи и видя пред себе си Сестра Делта Четири.

Ган прекрасно разбираше, че всъщност вижда фантом, проектиран в мозъка му. Сестра Делта Четири не би могла да се намира в подземния център за обучение. Облечена с пелерина и с качулка на главата, с черния куб за свръзка в ръка, тя вървеше по покрит с палми бряг на коралов остров, който много приличаше на курорта Плая Бланка.

Той вървеше срещу нея.

Електродите, прикрепени към цялото му тяло, можеха да пресъздадат всякакво усещане — прохладния морски пясък, топлите слънчеви лъчи, лекия океански бриз. Чуваше глухите удари на прибоя, усещаше специфичната миризма на изсъхналите водорасли и дори слабия аромат на парфюма на Джули… Тя вече беше до него и му говореше с оня жизнен, топъл глас, който той никога нямаше да забрави.

— Ето, че пристигнахме. Тук ще проведем първия урок. Механоинструкторът осмо поколение е последната дума на техниката в областта на стремежа към стопроцентова ефективност при обучението. Сигурна съм, че ако се стараеш, уроците ще бъдат много приятни и полезни за теб.

Тя му се усмихна и продължи.

— И така, започваме с техническия речник на езика механиз. Той е съставен на принципа на икономичността, който ти е добре познат — един слог1 за едно изречение. Това налага използването на голямо количество слогове. Обемът на речника е повече от един милиард слога, повече от един милиард фонеми-изречения.

Бойси стоеше на плажа или поне така му се струваше. Изкуствените усещания, създадени от механизинструктора, го караха да забрави къде се намира всъщност. Хладна вълна докосна босите му стъпала, след това се устреми обратно към морето.

— Не е възможно! — запротестира той. — Не мога да запомня един милиард думи!

Тихият смях на Джули го накара да замълчи.

— Дори не можеш да си представиш на какво си способен — тя говореше на обикновен език, но на него му се струваше, че пее. — Не можеш да си представиш на какво е способен да те научи механизинструкторът!

Морският бриз повдигна качулката й и Бойси видя блестящата пластина и черния отвор на челото й. Въздухът беше топъл, но той почувства ледени тръпки по гърба си.

— Всъщност не е необходимо да учиш думите. Трябва да можеш сам да съставяш слогове, използвайки само няколко хиляди готови фонеми. Трябва да разбираш най-тънките интонации в ударенията и честотата на звуците.

— Не мога!

Гледаше към Джули и чакаше тя да се обърне. Не искаше нищо да учи. Търсеше начин да се спаси от електродите, които щяха да проникнат в мозъка му, когато изучи механиз.

— Не мога да се науча да произнасям един милиард различни думи!

— Очаква те изненада. Хайде да започваме.

Ган упорито поклати глава. Стараеше се да не забравя, че в действителност белия пясък не съществува, че соления вятър и самата Джули са фантоми, халюцинации.

— Старай се — меко ме каза тя. — Ако се стараеш, след урока ще поплуваме.

В очите й имаше обещание. Направи с дланите си жест, сякаш искаше да свали пелерината.