Фредерик Пол: Венериански търговци

— Имате предвид защо хичите са го построили? Не знам. Те са били твърде дребни, така че едва ли им е служило за тронна зала. А когато беше открито, бе вече съвсем празно.

Кочнър оглеждаше невъзмутимо движението по улицата, балконите, изсечени в наклонените стени на Вретеното, където имаше заведения за ядене и пиене като това на Вастра, редиците сувенирни павилиони, повечето от които бяха празни през този мъртъв сезон. Но наоколо все още се навъртаха стотина-двеста плъхове от лабиринтите, като броят им незабележимо се бе увеличавал през цялото време, докато Кочнър и момичето седяха тук.

— Няма какво да се види чак толкова, нали? — каза той. — Просто една дупка в земята, а виж колко много хора се опитват да ми вземат парите.

Вдигнах рамене.

— Тогава защо съм дошъл, а? — ухили се той отново. — Е, това е добър въпрос, но тъй като не го зададохте, не е нужно да ви давам отговор. Искате един милион долара. Сто бона за наема на въздухолета. Сто и осемдесет седмично или там някъде за заемане на необходимото оборудване. Най-малко за десет дни, но по-вероятно за три седмици. Храна, припаси, разрешителни — още петдесет бона. Излизат близо седемстотин хилядарки, без да броим заплатата ви и това, което ще дадете на нашия домакин тук като негов дял, загдето не ви е изхвърлил от заведението. Така ли е, Уолтърс?

Трудно ми беше да преглътна питието, което държах в устата си, но успях да отговоря:

— Доста точно, господин Кочнър. — Не виждах смисъл да му казвам, че вече притежавах оборудването, както и въздухолета, макар че нямаше да се изненадам, ако той знаеше и това.

— Значи, сделката е ваша. Искам да тръгнем колкото се може по-бързо, което ще е, хм, утре по това време.

— Много добре — отвърнах аз и станах, като избягвах да гледам към поразеното сякаш от гръм изражение на Съб Вастра. Трябваше да свърша разни работи и да помисля малко. Хванал ме бе на тясно, което е лошо, когато на човек не му е позволена никаква грешка. Знаех, че не е пропуснал факта, че го нарекох по име. Това беше в реда на нещата — ясно, че веднага съм го проверил. Малко учудващо бе обаче, че знаеше моето.

Първото, което трябваше да направя, бе да проверя оборудването си. Второто — да отида до местната управа, да изготвя договор и да уредя въпроса със Съб Вастра. Третото — да се срещна с лекаря. От известно време черният дроб не ме безпокоеше, но през това време не бях пил алкохол.

Трябваше ми около час, за да се уверя, че всичко, което ще ми е необходимо за експедицията, е наред, плюс всевъзможните резервни части, дето могат да ми притрябват. Кабинетът на Шарлатана се намираше по пътя за управата, така че се отбих най-напред там. Не ме забави много. Новините не бяха по-лоши, отколкото очаквах. Д-р Мориъс прегледа показанията на апаратите си с голямо внимание. Оказа се, че то струва точно сто и петдесет долара, включително сдържаната надежда, че ще преживея трите седмици далеч от кабинета му, ако взимам всички лекарства, които ми даде, и не се отклонявам повече от обичайното от предписаната ми диета.

— А когато се върна? — попитах аз.

— Все същото, Оди — отвърна той топло. — Пълен срив след ъ-ъ… може би още деветдесет дни.

Докторът потупа върховете на пръстите си едни в други.

— Чух, че си уредил страшна сделка — добави той. — Искаш ли да те запиша за трансплантант?

— Колко страшна си чул, че е?

— О, във всеки случай цената е същата — каза той благонамерено. — Двеста бона, плюс разходите за болница, анестезиолог, предоперационен психиатър, медикаменти… Знаеш сумата.

Знаех я и си давах сметка, че с това, което можех да припечеля от Кочнър, плюс спестяванията ми, плюс малък заем срещу въздухолета, едва-едва щях да успея да я събера. Оставайки — когато всичко свърши — разорен, но жив.

— Действай — рекох аз. — За след три седмици. — И си тръгнах, като го накарах да гледа след мен доволно като бирмански производител на хидроориз, съзерцаващ събирането на поредната реколта. Скъпи татко, защо не си ме пратил в медицинско училище, вместо да ми даваш друго образование?

Щеше да е хубаво, ако на ръст хичите са били като хората, вместо с четирийсет процента по-ниски. В по-малките тунели, като този, който водеше до местния офис 88, трябваше да ходя превит през цялото време.

Заместник-организаторът ме чакаше. Той заемаше една от малкото добри служби, които не зависеха от туристите. Или поне — не директно.

— Събхаш Вастра се обади — рече той. — Казва, че си се съгласил на трийсет процента, а освен това си забравил да платиш сметката си на третата от дома му.