Фредерик Пол - Венериански търговци

Не би могъл да го знае, но това бе добър ход от негова страна. Заведенията на Съб бяха далеч надолу в класацията на нощните барове, а и първите в списъка не струваха много.

— Да, разбира се! Тогава може би ще пожелаете да направите една обиколка?

— Уф! — Кочнър поклати глава. — Какъв е смисълът? Има ли нещо, което да изглежда по-различно от площадката над главите ни, където кацнахме?

Вастра се поколеба. Виждах го как пресмята наум възможните последици, оценявайки шанса теранецът да се включи в някоя обиколка на повърхността срещу комисионната, която би получил от мен. Изобщо не погледна към масата ми. Честността спечели — тоест, честността, подсилена от бързата преценка за лековерността на Кочнър.

— Е, не е особено различно — съгласи се Съб. — На повърхността всичко е доста горещо и сухо, поне в радиус няколко хиляди километра. Аз обаче нямах предвид повърхността.

— А какво тогава?

— Ами, лабиринтите на хичите! Те се простират на много километри под това селище. Може да се намери водач…

— Не ме вълнуват — изръмжа Кочнър. — Не ме вълнува нищо, което е толкова близко.

— Ъ?

— Ако някой водач може да ни преведе през тях — обясни Кочнър, — това означава, че всички те са вече изследвани. Което пък значи, че са плячкосани. Има ли нещо интересно в това?

— Естествено, че не — отвърна незабавно Вастра. — Тогава, разбирам какво търсите. — Изглеждаше значително по-доволен и аз можах да доловя радара му, проверяващ дали слушам, въпреки че пак не се обърна към мен. — Виждате ли, винаги има шанс да се изкопае нещо ново — каза той, — при положение, че човек знае къде да търси. Правилно ли предполагам, че това би ви заинтересувало? Третата жена на Вастра ми донесе питието и тънко листче хартия от прахофакс.

— Трийсет процента — прошепнах й аз. — Кажи на Съб. Само че без никакъв пазарлък и други предложения…

Тя кимна и ми намигна. Също бе слушала и беше не по-малко сигурна от мен, че този теранец е захапал здраво въдицата. Имах намерение да сръбвам колкото се може по-бавно от напитката, но при очертаващото се пред мен благополучие бях готов да празнувам, така че отпих дълга и самодоволна глътка.

Куката на въдицата обаче нямаше острие. Неизвестно защо теранецът сви рамене.

— Чиста загуба на време — измърмори той. — Наистина. Ако знаехте къде да търсите, защо не сте го сторили вече?

— О, господине — извика Събхаш Вастра, — има стотици тунели, които не са изследвани. Хиляди! А в тях, кой знае… несметни съкровища!

Кочнър поклати глава.

— Оставете това — каза той. — Донесете ми още едно. И гледайте този път ледът да е студен.

Малко поразтърсен, обърнах се леко настрана, скривайки дланта си от теранеца, и прочетох копието от доклада на Съб относно гостите, за да видя дали той няма да ми подскаже защо Кочнър загуби интерес.

Не можа да ми подскаже, но все пак научих доста неща. Младата жена с Кочнър се казваше Дорота Кийфър. Пътуваше с него от две-три години, сега за първи път напускаха Земята. Нямаше сведения за сключен брак, нито за подобни намерения, поне от негова страна. Тя беше в началото на двайсетте — действителна възраст, а не симулирана с лекарства и трансплантанти. Самият Кочнър минаваше деветдесетте.

Той, разбира се, съвсем не изглеждаше на толкова. Бях го наблюдавал, докато се приближаваше към масата си — движеше се леко и свободно за човек с неговия ръст. Парите му идваха от земи и петрохрани. Според справката, бил е един от първите петролни милионери, прехвърлили се от продажбата на този продукт като гориво за коли и пароцентрали към производството на храни, отглеждайки водорасли в суровия нефт и продавайки ги в годен за консумация от хора вид. Така че вече не бе просто милионер, а нещо доста по-едро.

Това обясняваше и външния му вид. Извършено му е било подмладяване в рамките на Пълното Медицинско Обслужване, и то с допълнения. В доклада се казваше, че сърцето му е от титан и пластмаса. Белите дробове са били присадени от двайсетгодишен младеж, загинал при катастрофа с хеликоптер. Кожата, мускулите и количеството тлъстини — без да се броят различните жлези — се поддържаха от хормони и вещества, регенериращи клетките, за които сигурно отиваха по над хиляда долара дневно. Но ако се съди по начина, по който галеше жената, седнала до него, всичко това си заслужаваше парите. Той изглеждаше и се държеше така, сякаш бе на не повече от четирийсет, с изключение може би на погледа на бледосините му, ярки като диаманти, уморени и разочаровани очи.