Фредерик Пол - Венериански търговци

Каква чудесна „клечка“! Гаврътнах остатъка от питието си и кимнах на третата за друго. Сигурно имаше начин да го накарам да наеме въздухолета ми.

Единственото, което трябваше да направя, бе да открия този начин.

Отвъд оградата на кафенето на Вастра, разбира се, половината Вретено мислеше за абсолютно същото. Това бе най-лошото време от лошия сезон, когато до пристигането на хомановите тълпи оставаха още цели три месеца. Парите започваха да не достигат на всички ни. Трансплантантът за черния ми дроб беше допълнителен стимул. От стотината скитници из лабиринтите, които можех да забележа с периферното си зрение, деветдесет и девет имаха нужда да се докопат до този богат турист не по-малко от мен, просто за да оцелеят.

Не можехме да успеем всички. Двама сред нас, трима, може би дори половин дузина щяха да припечелят достатъчно, за да имат реални шансове. Не повече. И аз трябваше да съм един от тях.

Отпих голяма глътка, платих щедро на третата жена на Вастра и — очебийно — се извърнах небрежно, така че да погледна теранците право в лицата.

Младата жена говореше с групичка продавачи на сувенири. Изглеждаше заинтригувана и несигурна.

— Бойс? — повика го тя през рамо.

— Да?

— Това за какво е?

Мъжът се наведе през перилото на оградата и се вгледа.

— Прилича на ветрило — отвърна той.

— Молитвено ветрило на хичите, правилно — извика търговецът. Познавах го, Букър Алеманг, стар вълк във Вретеното. — Аз лично го намерих, госпожице! То ще изпълни всяко ваше желание, всеки ден ще получавате писма от хора, които ви съобщават чудни събития…

— Ама че лапни-шаран — промърмори Кочнър. — Купи го, ако искаш.

— А за какво служи?

Той се засмя дрезгаво.

— За каквото и всяко друго ветрило. Разхлажда те. — И ухилено ме погледна.

Допих си питието, кимнах, изправих се и отидох до масата им.

— Добре дошли на Венера — казах. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Момичето погледна Кочнър за одобрение, преди да проговори:

— Помислих си, че това е много красиво.

— Много е красиво — съгласих се аз. — Познавате ли историята на хичите?

Кочнър посочи един празен стол. Седнах и продължих:

— Те са построили тези тунели преди около четвърт милион години. Тук са живели два-три века. После са си заминали. Оставили са много боклуци след себе си, но и доста неща, които не са боклук. Между другото са оставили доста от тези ветрила. На някой от местните търговци, като Би Джи например, им хрумна да ги нарекат „молитвени“ и да ги продават на туристите, за да свързват желанията си с тях.

Алеманг следеше всяка моя дума, като се опитваше да разбере накъде бия.

— Знаете ли, точно така е — обади се той.

— Но вие двамата сте твърде интелигентни за такива измишльотини — добавих аз. — Все пак, погледнете ги. Достатъчно са хубави, за да си заслужават да ги купите дори без исторически справки.

— Абсолютно! — викна Алеманг. — Вижте как искри това, госпожице! А кристалното в черно и сиво, колко много отива на светлата ви коса!

Младата жена разтвори кристалното ветрило. Приличаше на свитък с форма на конус. Необходимо бе съвсем слабо натискане с пръст, за да стои разгънато, и наистина бе много красиво, когато тя го размаха леко. Като всички ветрила на хичите, то тежеше едва десетина грама, а кристалната му мрежеста структура сякаш бе уловила блясъка от светещите стени, както и от флуоресцентните и газовите лампи, които ние, скитниците из лабиринтите, бяхме инсталирали, и сега го връщаше под формата на искри с всички цветове на дъгата.

— Името на този човек е Букър Гари Алеманг — представих го аз. — Той ще ви продаде същите неща като останалите търговци, но няма да ви измами толкова, колкото повечето от тях.

Кочнър ме изгледа строго, после извика Съб Вастра и поръча още пиене за всички.

— Добре — каза той. — Ако решим да купим, ще купим от вас, Букър Гари Алеманг. Но не сега. — После се обърна към мен.

— А вие какво искате да ми продадете?

— Себе си и въздухолета, ако желаете да потърсите някои нови тунели. Ние двамата сме най-доброто, което можете да намерите.

— Колко ще струва?

— Един милион долара — отвърнах аз начаса. — В брой.

Той не отговори веднага, макар с известно задоволство да забелязах, че цената не го изплаши. Изглеждаше все така доволен или по-скоро отегчен, но без да се ядосва.

— Да пием — рече той, след като Вастра и третата му ни сервираха, и посочи с чашата си към Вретеното. — Знаете ли това за какво е?