Джон Полидори: Вампирът

Мис Обри не притежаваше чарът и обаянието, с което дамите печелеха аплаузите на кавалерите по балните зали. У нея не се усещаше великолепието, което съществува само в сгорещената атмосфера на препълнена зала. Сините й очи никога не горяха в греховността на лекомислието. Те притежаваха меланхолично очарование, но дълбоко в погледа й нещо загатваше, че душата й принадлежи на по-топъл и добър свят. Походката й бе спокойна и мечтателна, стъпките й не водеха до поспрели за миг пеперуди или там където властваше цветна феерия. Когато бе сама, лицето й никога не се озаряваше от усмивка на радост, но щом брат й, забравил в прегръдките й всички си тегоби, засвидетелстваше привързаността си към нея, кой би заменил усмивката й за тази на някоя сластолюбива кокетка? Тогава лицето и очите й сякаш засияваха. Мис Обри бе едва на 18 години и още не бе представена на обществото и света. Опекуните й бяха сметнали, че нейното представяне трябва да бъде отложено до завръщането на брат й от континенталното му пътешествие, за да може той да влезе в пълноправната си роля на неин защитник. Взето бе решение младото момиче да бъде представено на следващия бал, който наближаваше. Той трябваше да отбележи нейното присъединяване към „висшето общество“. Обри предпочиташе да остане в имението и да се отдаде на потиснатостта, която бе го завладяла всецяло. Младежът не можеше и не желаеше да изпитва интерес и увлечение по фриволностите на непознатите нему „светски“ хора, когато съзнанието му бе разкъсвано от ужаса, на който бе станал свидетел, но бе готов да жертва своят душевен комфорт, за да закриля сестра си. Скоро пристигнаха в града и приготовленията за следващия ден, в който бе обявен дворцовият прием, започнаха.

Човешкото стълпотворение изпълваше залата — отдавна не бе организиран дворцов прием, и всички, що изгаряха в нетърпение да се потопят в благородническото обкръжение, бързаха натам. Обри бе там със сестра си. Докато стоеше сам в един ъгъл, глух за веселата глъч, той си припомни как точно в тази зала бе срещнал за първи път лорд Рутвен. Някой изведнъж сграбчи ръката му, и глас, който той познаваше толкова добре му прошепна „Не забравяй клетвата си!“. С последни издихания на куража си, Обри едва намери сили да се обърне, като очакваше пред него да се разкрие призрак, който да го издуха като ураган от мястото му, когато на малко разстояние от себе си забеляза човекът, който му бе направил такова впечатление преди време. Обри се взираше в него, докато краката му се подкосиха и почти отказаха да носят товара му със себе си, след което разбутвайки тълпата, принуждаван да се ръкостиска тук-там с приятелски ръце, най-сетне си проби път през гъмжилото от хора, хвърли се в каретата си и бе откаран у дома. Кръстосваше стаята си със забързани, припряни стъпки и притискаше главата си, сякаш се страхуваше, че мислите му ще изскочат от нея с адски гръм. Отново си представи лорд Рутвен пред себе си, всички тези намеци за неговата природа се заподреждаха в съзнанието му в смразяващ низ — камата, нощницата, клетвата му. Обри разтърси глава — не можеше да повярва — мъртвите са се събудили от своя тленен сън! Помисли, че въображението му само е родило образът, който измъчваше съзнанието му. Не бе възможно това да е истина. Реши отново да се върне в компанията на благородниците, които бе оставил, и да разбее нещо повече за лорд Рутвен, но не можеше да произнесе дори името му, което замираше на устните му, неспособни да издадат и звук. След няколко вечери, Обри бе поканен на събиране в дома на свой родственик и заедно със сестра си се отправиха към отдалеченото имение. Оставяйки я на грижите на една матрона, младежът се оттегли и се отдаде на всепоглъщащо нерадостно размишление. Когато най-накрая се отърси от усамотението си и разбирайки, че много от хората вече си тръгват, Обри реши да се премести в съседна стая и влизайки в нея, съзря сестра си заобиколена от няколко кавалери, увлечени в изискан разговор. Той се опита да ги заобиколи и да стигне до нея, и за негов ужас, когато човекът, който тъкмо бе помолил да се помести, се обърна с лице, младежът съзря чертите на това, от което най-силно се боеше. Изтича напред, сграби ръката на сестра си и насила я изведе от стаята, по коридора и към улицата. На портите пътят му бе препречен от тълпата слуги, които чакаха господарите си, и докато ги разбутваше, за да мине, отново чу близкият смразяващ кръвта шепот „Помни клетвата си!“. Не посмя да се обърне, задърпа сестра си напред и скоро двамата бяха у дома.