Джон Полидори: Вампирът

Обри се привързваше все по-силно към Ианта — нейната невинност бе толкова различна от престорените добродетели на жените, които се домогваха до него в Лондон, че постепенно спечели сърцето му, и докато вътрешно се присмиваше на идеята млад британски джентълмен да свърже живота си с необразовано гръцко момиче, той все повече се чувстваше привлечен от божественото същество пред него. Понякога се откъсваше със силата на волята си от нея и планираше да замине на изследователска мисия и да не се завръща, докато не изпълни задачите, които си бе поставил, но разбираше, че е невъзможно да задържи вниманието си върху руините, които изследваше, докато над съзнанието му властваше нейния образ. Ианта не подозираше за любовта му и винаги се държеше с него по детски откровено. Винаги се разделяше с Обри с нежелание, но само защото нямаше с кого да посещава местата, които обожаваше, докато археологът бе зает със скициране и изучаване на фрагменти от цивилизацията, които все още издържаха на разрушителната ръка на времето. Веднъж, момичето се допита до родителите си относно съществуването на Вампири, и двамата потвърдиха тяхното съществуване с бледи, уплашени от самото споменаване на думата лица. Скоро след това Обри се реши да проведе една от своите запланувани експедиции, която щеше да му отнеме няколко часа. Щом чуха името на мястото, домакините му горещо го замолиха в никакъв случай да не се прибира след захода на деня, тъй като пътят минавал през гората, където никой грък не би замръкнал след залез слънце. Описаха гората като свърталище на вампири, които я използвали за среднощните си оргии, и стоварваха цялата си злост и проклятие върху всеки, който се осмели да прекоси обиталището им. Обри понечи да се пошегува и да ги успокои, но щом повдигна поглед и видя как тези земни, обикновени хора треперят при мисълта, че някой би дръзнал да предизвика тази по-висша, адска сила, дори споменаването на чието име караше кръвта им да се смрази, замълча.

На следващата сутрин Обри пое на експедицията си без придружители; за негова изненада при тръгването му, лицето на домакина му доби меланхоличен и скръбен израз, и той се почувства виновен, задето с такава подигравка прие думите на тези хора, изпълнени с ужас. Тъкмо когато щеше да отпътува, Ианта се приближи до коня му и настойчиво го помоли да се върне, преди нощта да позволи на тези същества да добият чудовищните си сили. Обри обеща, че ще се върне. Въпреки това, той бе така завладян от своята работа, че изобщо не забеляза как слънчевото тяло бавно се спускаше, както и че на хоризонта синееше едно от тези малки облачни петна, които бързо се събираха в огромна въздушна маса и изливаха гнева си над обречената земя. Решен да компенсира разсеяността си със скоростта на конските нозе, Обри най-сетне се качи на коня си, но уви, вече бе твърде късно. В условията на по-южния климат, здрачът и залезът са напълно неразличими — веднага щом слънцето залезе, нощта започва. И дълго преди да успее да напредне, гневът на бурята вече бе се настанил над него — едва-що гръмотевиците бяха замлъкнали за момент, тежък и проливен дъжд си проправи път през заслона от дървесни листа, а сините назъбени мълнии удряха сякаш до краката на коня му. Изведнъж животното се изплаши и го понесе с тревожна бързина през заплетените клонаци на гъстата гора. В крайна сметка конят забави ход, принуден от умора, и когато спря напълно и ярка светкавица освети земята, Обри успя да види, че се намира близо до малка колиба, която трудно се различаваше от купчините мъртви листа и храсталаци, които я обгръщаха. Младежът слезе от коня и се приближи, с надежда да открие някой, който да го упъти към града, или да го приюти, докато бичуващата буря премине. Докато приближаваше, гръмотевиците внезапно секнаха и настана тишина, която му позволи да чуе ужасяващите писъци на жена, примесени с приглушен, но ликуващ смях — звуци, които постепенно се сляха в един протяжен и плашещ дует. Обри бе ужасен, но сепнат от гръмотевиците, които отново раздраха небето, той се насили да отвори вратата на колибата. Озова се в пълен мрак и единственият му ориентир бяха звуците. Изглежда остана незабелязан и дори когато плахо повика, звуците не секнаха и никой не обърна внимание на неканеният гост. Обри се блъсна в нещо или някого и веднага го сграбчи, когато глас от тъмното проплака:

— Отново ме прекъсваш! — недоволният стон бе последван от лудешки смях, и Обри бе стиснат в хватката на човек, който притежаваше нечовешка сила.