Джон Полидори: Вампирът

Тъй привързан към лъжовната романтика на часовете, които прекарваше в усамотение, Обри с крайна почуда осъзна, че освен восъчните свещи, които потрепваха не от присъствието на тайнствен дух, а защото догаряха бавно, в реалността нямаше място за всички привлекателни картини и описания от книгите, според които той бе опознал живота. Все пак намерил утешение и удовлетворение в собствената си суета, Обри бе готов да се освободи от безплодните си романтични сънища, когато необикновеното същество, което описахме по-горе, свърза съдбата му със своята собствена.

Той го наблюдаваше; самата невъзможност да разгадае и разбере характерът на толкова самовглъбен, самосъзерцателен човек, който рядко издаваше, че забелязва околните, освен с мълчаливото си съгласие с тяхното съществуване — предпоставка за избягването на пряк контакт с тяхното обкръжение, позволяваше на въображението му да рисува картини и обособява възприятия, подклаждани от склонността към екстравагантни идеи. Обри скоро запечата в съзнанието си образът на този благородник като герой от роман, и бе твърдо решен да опознае по-скоро плодът на собствените си фантазии, отколкото истинската същност на мъжът пред него. Запозна се с него, обръщаше му внимание, и толкова упорито се домогваше до компанията му, че скоро се превърна във винаги разпознаваем и желан събеседник. Обри постепенно разбра, че лорд Рутвен е изпаднал във финансови затруднения и скоро откри, че лордът се кани да отпътува в неизвестна посока. Изгарящ от желание да научи нещо повече за този човек, който досега само бе изострил любопитството му, Обри намекна на опекуните си, че вече му е време да предприеме пътешествието, което много поколения са считали за неизбежно и нужно при първите стъпки на младите хора в изкуството на порока, извеждайки ги до нивото на възрастните, и позволявайки им смело да разиграват конете си, винаги когато скандалните дворцови интриги биват обект на шеги и закачки или възхвала, според майсторството на заплитащите ги. Те се съгласиха и Обри, който веднага спомена намеренията си пред лорд Рутвен, бе приятно изненадан, когато получи поканата на лорда да се присъедини към него в пътуването му. Поласкан от толкова признателен жест от човек, който по външни и вътрешни признаци не се поставяше наравно с останалите мъже, Обри прие предложението с радостен трепет в сърцето си и скоро двамата прекосиха морската шир към неизвестността на Европа.

До този момент Обри не бе получил възможност да опознае характера на лорд Рутвен, и въпреки, че сега много от действията на благородника бяха изложени на показ пред него, поведението, с което тези действия биваха извършвани, водеше младежът до съвсем различни изводи от първоначално съставените му романтични представи. Спътникът му бе щедър в своето свободомислие — безделниците, крадците и просяците получаваха от милостинята му повече, отколкото заслужаваха. Обри не пропусна да забележи, че милостиня не получаваха добродетелни хора, доведени до нищета от нещастната си съдба — тези хора биваха отпращани с едва сдържана подигравателна усмивка; но когато развратник пристъпеше дверите им, търсейки средства не да задоволи насъщните си нужди, а да се всеотдаде на похот, или да потъне в още по-дълбока и скверна греховност, той биваше отпратен с богато дарение. Обри, разбира се, отдаваше това на настойчивото нахалство на порочните, което винаги превъзхожда плахата стеснителност на бедняците. Имаше и още нещо в тази престорена благотворителност на негово превъзходство, което силно впечатляваше Обри: всички, които получаваха благоволението и паричните му подаяния, неизбежно осъзнаваха, че над тях тегне проклятие, тъй като или биваха пратени на ешафода, или потъваха в най-дълбоките бездни на бедността и мизерията. В Брюксел и други градове през които минаваха, Обри бе изненадан от силния копнеж на своя пътник да посетят всички известни центрове на човешкия порок; там той се отдаде на игра на карти: залагаше и винаги печелеше, освен в случаите, в които играеше с изпечен мошеник — тогава той губеше дори повече отколкото бе спечелил. Лорд Рутвен приемаше със същата невъзмутимост и спокойствие както печалбите, така и загубите си. Лицето му променяше своето изражение само, когато пред себе си той виждаше безразсъден младеж, или злощастен баща на многочленно семейство без капчица картоиграчески късмет. Тогава лицето му се превръщаше в проводник на желанията на Фортуна, маската на непроницателност биваше захвърлена настрани, а очите му блестяха с повече огън от на котка играеща с полумъртвата си жертва. Във всеки град той оставяше младежи, откъснати от своите семейства, гниещи в тъмничното уединение и проклинащи съдбата, която ги е оставила в лапите на този демон; а бащите оставяше да скубят в лудост косите си пред немите погледи на своите гладни деца, останали без дори един фардинг от прежното си богатство, неспособни да удовлетворят най-насъщните нужди на своето семейство. Лорд Рутвен не прибираше никакви пари от масата за залози — тях мигновено губеше, дори последните гулдени, откъснати от треперещата ръка на невинния. Изглежда дори да притежаваше картоиграчески талант, лорд Рутвен не можеше да се съревновава с по-опитните. Обри често изпитваше нужда да намекне това на своя приятел, както и да го помоли да прекрати забавлението и благотворителността, които разрушаваха толкова много съдби, а нему не носеха нищо, но се въздържаше, надявайки се някой ден лордът да му даде възможност да говори с него честно и открито — уви, такава възможност никога не бе му предоставена. Лорд Рутвен бе мълчалив и затворен навсякъде — в своята карета и сред красивите природни забележителности, през които преминаваха — очите му казваха по-малко, отколкото устните му; и въпреки че Обри бе близо до обектът на своите интереси, не получаваше от него нищо повече освен напразното вълнение, с което младежът се опитваше да разкрие мистерията му, и което скоро оформи представата за нещо свръхестествено в екзалтираното му въображение.

Читать дальше