Борис Полевой - Повест за истинския човек

Алексей почака, докато всичко утихне, измъкна се на пътя, върху който ясно се бяха отпечатали зъбчестите следи на гъсениците, и по тия следи продължи пътя си. Той се движеше със същите равномерни преходи, пак така почиваше, също така похапна, когато премина половината от дневния път. Но сега вървеше предпазливо като звяр. Разтревоженият слух ловеше всяко шумолене, очите шареха на всички страни, сякаш той знаеше, че някъде наблизо се промъква, крие се голям опасен хищник.

Летец, свикнал да воюва във въздуха, той за пръв път срещаше на земята живи и здрави врагове. Сега той креташе по следите им, като се усмихваше злорадо. Да, не живеят весело тук, неудобно им е, не е гостоприемна окупираната от тях земя! Дори тук, из девствената гора, където през трите дни Алексей не бе видял нито един белег на човешки живот, техният офицер бе заставен да пътува с такава охрана.

„Нищо, нищо, всичко ще излезе добре!“ — ободряваше се Алексей и все крачеше, крачеше, като се стараеше да не забелязва, че краката го болят все по-остро и че сам чувствително отслабва. Стомахът му вече не можеше да се залъже нито с парченце млада елова кора, която той през всичкото време гризеше и преглъщаше, нито с горчивите брезови пъпки, нито с нежната и лепкава, влачеща се по зъбите кашица от млада липова кора.

До мръкнало едва премина пет прехода. Затова пък за през нощта разпали голям огън и покри с борови игли и сухи клончета огромно полуизгнило брезово стъбло, което се търкаляше на земята. Докато стъблото тлееше, той спеше, изтегнат върху снега, като усещаше животворната топлина ту на едната, ту на другата си страна, и инстинктивно се обръщаше и събуждаше, за да подхвърли сухи клончета върху загасващото дърво, което се разпадаше на лениви пламъчета.

Посреднощ се разрази буря. Раздвижиха се, тревожно зашумяха, заскърцаха боровете над главата му. Облаци бодлив сняг се понесоха по земята. Шумолящият мрак затанцува над ароматния, искрящ пламък. Но снежната буря не разтревожи Алексей. Той спеше сладко и ненаситно, защитен от топлината на огъня.

Огънят го защищаваше и от зверове. А от германците в такава нощ можеше да не се бои. Те няма да посмеят да се появят сред бурята в глухата гора. И все пак, докато измореното тяло почиваше в димната топлина, ухото, вече свикнало на животинска предпазливост, ловеше всеки звук. На ранина, когато бурята премина и в тъмнината над притихналата земя надвисна гъста белезникава мъгла, на Алексей му се стори, че между звъна на боровите върхари, между шумоленето на падащия сняг чува далечни звуци на бой, взривове, автоматни откоси, пушечни изстрели.

„Нима това е фронтовата линия? Толкова скоро?“

Но когато на сутринта вятърът пръсна нощната мъгла, а гората, посребрена през нощта, побеляла и весела, заблестя на слънцето с иглест скреж и сякаш радвайки се на това внезапно нейно преобразяване, птичките зачуруликаха, запяха, зачирикаха, като усещаха приближаващата се пролет. Колкото и да се вслушваше, Алексей не можа да долови шума на боя — нито стрелбата, нито дори бумтежа на канонадата.

От дърветата се сипеше скрежна бели пухкави струи, които блестяха силно на слънцето. Тук-там по снега падаха с лек шум тежки пролетни капки. Пролет! Тая сутрин тя за пръв път напомни за себе си толкова властно и настойчиво.

Жалките остатъци от консервата — няколкото влакънца месо, покрито с ароматна лой — Алексей реши да изяде сутринта, тъй като почувствува, че иначе не би могъл да стане. Той грижливо изстърга С пръст кутията, като поряза на няколко места ръката си о нейните остри ръбове, но му се струваше, че е останало още. Напълни кутията със сняг, разрови сивата пепел на загасналия огън, сложи кутията върху тлеещите въглени, а после с наслаждение, на малки глътки, изпи горещата вода, която едва намирисваше на месо. Кутията мушна в джоба си, като реши в нея да си вари чай. Да пие горещ чай! Това бе приятно откритие и малко поободри Алексей, когато отново потегли на път.

Но сега го очакваше голямо разочарование. Нощната виелица бе напълно засипала пътя. Преградила го бе с полегати островърхи преспи. Едноцветната блестяща синевина режеше очите. Краката затъваха в пухкавия, още неслегнат сняг. Трябваше да ги измъква с труд. Дори и пръчките му, които сами потъваха, слабо му помагаха.

Към пладне, когато сенките под дърветата станаха черни, а слънцето надникна през върховете към просеката, Алексей бе успял да направи всичко хиляда и петстотин крачки и се измори толкова, че всяко ново движение изискваше напрежение на волята му. Той се клатушкаше. Земята се изплъзваше под краката му. Падаше непрекъснато, оставаше за миг неподвижен на върха на пряспата, като притискаше чело до скриптящия сняг, после ставаше и правеше още няколко крачки. Оборваше го неудържимо сън. Искаше му се да легне, да се забрави, да не движи никакъв мускул. Да става, каквото ще! Той се спираше, вцепеняваше се и залиташе насам-натам, след това, захапал до болка устни, идваше в съзнание и отново правеше няколко крачки, като едва измъкваше краката си.