Борис Полевой - Повест за истинския човек

Камишин … детство! Хубаво се живееше в мъничката къщичка на крайната уличка!…

Гората шуми, на лицето ти е горещо, а откъм гърба се вмъква остър студ. Буха в тъмнината бухал, джафка лисица. Свил се край огъня, замислено гледа гаснещите, примигващи въглени гладен, болен, смъртно уморен човек, сам сред тая огромна непроходима гора, а пред него в тъмнината лежи непознат, пълен с опасности и изпитания път.

— Нищо, нищо, всичко ще се оправи! — казва изведнъж тоя човек и при последните червени отблясъци на огъня се вижда, че се усмихва с напуканите си устни на някакви свои Далечни мисли.

На седмото денонощие от своя поход Алексей узна откъде идваха през бурната нощ звуците на далечен бой.

Съвсем измъчен, като се спираше всяка минута, за да отдъхне, той се влачеше по размекнатия горски път. Пролетта вече не се усмихваше отдалече. Тя навлезе в тая девствена гора с топлите си, внезапни ветрове, с острите си слънчеви лъчи, които се промъкваха през клоните и стапяха снега по ботруните и могилките, с тъжния трак на враните привечер, с бавните и важни гарвани по потъмнелия гръб на пътя, с надупчения като пчелни пити влажен снежец, с блестящите локвички на припеците, с тоя могъщ, опияняващ аромат, от който весело се замайва главата на всичко живо.

Алексей от детинство обичаше това време и дори сега, като влачеше по локвите болните си крака с мокри, разкиснати топли ботуши, гладен, като губеше съзнание от болка и умора и проклинаше локвите, лепкавия сняг и ранната кал, той все пак жадно вдишваше упойващият влажен аромат. Вече не търсеше път, не заобикаляше локвите, спъваше се, падаше, ставаше, тежко се облягаше на тоягата си, стоеше, като се олюляваше и събираше сили, после преместваше напред тоягата колкото може по-далеко и продължаваше бавно да се движи на изток.

Изведнъж на завоя на горския път, който тук рязко поемаше наляво, той се спря и се вкамени. Там, където пътят бе особено тесен, притиснат от двете страни от гъста млада горичка, видя германските коли, които го бяха изпреварили. Два огромни бора преграждаха пътя им. Край самите борове със забит в тях радиатор стоеше бронираният автомобил, който приличаше на брадва. Само че не беше петнистобял, както по-преди, а тъмночервен и стоеше ниско на железните си джанти, тъй като гумите му бяха изгорели. Кулата му се търкаляше настрана в снега под дървото като необикновена гъба. До бронирания автомобил три трупа — неговият екипаж — с черни, омаслени къси якета и платнени шлемове. Двете всъдеходни коли, също изгорени, червени, с черни! овъглени вътрешности, стояха близо до бронирания автомобил на разтопения сняг, потъмнял от дима, пепелта и въглените. А наоколо, от двете страни на пътя, в крайпътните храсти, в канавките, се търкаляха труповете на германските войници и по тях се виждаше, че войниците са се разбягали в ужас, без дори да проумеят случилото се, че смъртта ги е дебнала! иззад всяко дърво, зад всеки храст, скрита от снежната пелена на бурята. За дървото беше привързан трупът на офицера, с мундир, но без панталони. На зеления му мундир с тъмна яка бе забодена бележка. „Каквото си търсил, това си и намерил“ — беше написано на нея. А по-долу с друг почерк, с вече размазан химически молив бе добавена едро написана думата „куче“.

Алексей дълго оглежда мястото на боя, като търсеше нещо за ядене. Само на едно място той откри затъпкан в снега, вече изкалян, стар, плесенясал сухар и го поднесе до устата си, като вдъхваше жадно киселия мирис на ръжения хляб. Искаше му се да натъпче целия сухар в устата си и да дъвче, да дъвче, да дъвче ароматната хлебна каша. Но Алексей го раздели на три части, двете скри по-дълбоко в задния джоб, а едната почна да рони на трошици и да смуче тия трошици като бонбони, като се стараеше да продължи удоволствието.

Той обходи още веднъж мястото на боя. Внезапно го осени мисълта: „Партизаните трябва да са тук някъде наблизо!“ Нали от техните крака бе утъпкан потъмнелият сняг в храстите и около дърветата. Може би него, скитащия между труповете, вече са го забелязали отнякъде, от върха на някоя ела, иззад храстите или преспите го наблюдава партизански разузнавач. Алексей дигна ръце към устата и завика, колкото сила имаше.

— Хейей! Партизани! Партизани!

Учуди се колко отпаднало и тихо звучи гласът му. Дори ехото, което му се обади от горския гъсталак и което връщаше виковете му обратно, отразени разпокъсано от стъблата на дърветата, му се стори по-високо. — Партизани! Партизании! Хейейй — викаше Алексей, седнал върху снега сред червените купчини на колите и мълчаливите неприятелски трупове.