Борис Полевой - Повест за истинския човек

Но колко трудно измина първите хиляда крачки! Той се опитваше да прехвърли вниманието си върху пресмятането, за да отслаби болката, но като премина петстотин крачки, започна да бърка, да се лъже и вече не можеше да мисли за нищо друго освен за палещата разкъсваща болка. И въпреки това измина тия хиляда крачки. Нямайки вече сили да седне, падна по лице на снега и почна да ближе жадно снежната кора. Натискаше о нея челото си, слепите си очи, в които биеше кръвта, изпитваше неизказано блаженство от леденото допиране.

После трепна, погледна часовника. Секундната стрелка отмерваше последните секунди от петата минута. Погледна я със страх, сякаш се боеше, че когато тя завърши своя кръг, трябва да се случи нещо ужасно. Когато тя докосна цифрата шестдесет, той изведнъж скочи на крака, заохка и тръгна нататък.

Към пладне, когато горският полумрак заискри от тънките нишки на промъкналите се през гъстите борови клони лъчи и в гората силно замириса на смола и разтопен сняг, той бе направил всичко четири такива прехода. Тогава седна насред пътя в снега, като нямаше вече сили, за да се добере до стъблото на голямата бреза, която се търкаляше наблизо, едва ли не на една крачка от него. Дълго седя, отпуснал рамене, като не мислеше за нищо, не виждаше и не чуваше нищо, не изпитваше дори глад.

Въздъхна, сложи в устата си няколко бучки сняг и като надви вцепенението, което сковаваше тялото му, извади от джоба си ръждясалата консервена кутия и я отвори с камата. Сложи в устата си късче замръзнала безвкусна лой, като искаше да го преглътне, но лойта се разтопи. Той усети в устата си нейния вкус и изведнъж почувствува такъв глад, че с мъка се откъсна от кутията и почна да яде сняг, само Да има какво да гълта.

Преди да тръгне отново на път, отряза си пръчки от хвойна. Подпираше се на тях, но от час на час ходенето ставаше все по-трудно… Третият ден от пътя му из непроходимата гора, където Алексей не видя нито една човешка следа, бе ознаменуван с неочаквано събитие.

Той се събуди с първите лъчи на слънцето, като трепереше от студ и вътрешна треска. Намери в джоба на комбинезона си запалката, която механикът Юра му бе направил за спомен от един пушечен патрон. Някак си съвсем бе забравил за нея и за това, че може и трябва да запали огън. Като накърши от елата, под която бе спал, сухи клони, обрасли с мъх, той ги покри с борови игли и ги запали. Жълти, пъргави пламъчета се промъкнаха изпод сивия дим. Смолестото сухо дърво се запали бързо и весело. Пламъкът премина върху боровите игли и раздухван от вятъра, се разгоря с пращене и свистене.

Огънят пращеше и съскаше, като изпускаше суха, живителна топлина. На Алексей му стана топло, разкопча ципа на комбинезона, извади от джоба на рубашката си няколко изтрити писма, написани с един и същ кръгъл, старателен почерк, измъкна из едно от тях снимка на слабичка девойка с пъстра, на цветя рокля, седнала с подвити крака в тревата. Той дълго я гледа, после отново грижливо я загъна в целофана, сложи я в писмото и като ги подържа замислено в ръцете си, прибра ги обратно в джоба.

„Нищо, нищо, всичко ще свърши добре — каза той, не можеше да Се разбере дали говори на девойката, или на себе си, и замислено повтори: — Нищо! …“

Сега вече с привично движение смъкна от краката си топлите ботуши, размота парчетата от шалчето и внимателно огледа краката си. Те още повече бяха подпухнали. Пръстите им стърчаха на разни страни, сякаш стъпалата бяха каучукови и някой ги беше надул. Цветът им беше още по-тъмен от вчера.

Алексей въздъхна, сбогувайки се със загасващия огън, и отново закрета по пътя, като скърцаше с пръчките по заледения сняг, хапеше устни и понякога дори губеше съзнание. Изведнъж сред другите шумове на гората, които привикналото ухо почти бе престанало да долавя, се чу далечен звук на работещи мотори. Отначало той помисли, че така му се струва от умората, но моторите бръмчаха все по-силно, като ту зареваваха на първа скорост, ту затихваха. Очевидно това бяха германци и пътуваха по същия път. Алексей почувствува как нещо в него изведнъж изстина.

Страхът му придаде сила. Той забрави умората и болката в краката, зави от пътя, домъкна се по целината до гъстата елова горичка и тук, като се отби в гъсталака, седна на снега. От пътя, разбира се, беше трудно да го забележат; а той виждаше ясно пътя, осветен от обедното слънце, което вече се издигаше над зъбчатата ограда от елови върхари.

Шумът се приближаваше. Алексей си спомни, че по снега на изоставения път ясно се вижда неговата следа. Но да избяга беше късно, моторът на първата кола бръмчеше някъде наблизо. Той се вмъкна още по-дълбоко в снега. Отначало между клоните се мярна плосък като брадва брониран автомобил, боядисан с вар. Като се поклащаше и звънеше с веригите си, той се приближаваше до мястото, където следата на Алексей завиваше към гората. Алексей затаи дъх. Автомобилът не спря. След него вървеше малък открит вездеход. Човек с висока фуражка, пъхнал нос в кожена яка, седеше до шофьора, а отзад на висока пейка се поклащаха автоматчици със сивозелени шинели и каски. Малко по-назад, като пръхтеше и дрънчеше с веригите си, вървеше още един, вече голям вездеход, в който на редици седяха петнадесет германци. Алексей се притисна в снега. Колите бяха толкова близо, че в лицето му лъхна топлият миризлив газолинов дим. Косите на тила му настръхнаха, мускулите му се свиха в стегнати топки. Но колите отминаха, миризмата се разпръсна и вече някъде отдалече се донасяше едва доловимото бучене на моторите.