Борис Полевой - Повест за истинския човек

Така ги бе погребала бурята — крехката девойка с ушанката, която прикриваше с тялото си ранения, и тия двамата — палача и отмъстителя, — както се бяха вчепкали един в друг пред нейните крака, обути в стари кожени ботушки с широки кончови.

Няколко мига Мересиев стоя поразен, после докуца до сестрата и измъкна от тялото й камата. Бе есесовски нож, направен във формата на старогермански меч, с дръжка от махагон, в която бе врязана сребърна есесовска значка. Върху ръждясалото острие бе се запазил надпис: „Alles für Deutschland“ 7 7 „Всичко за Германия“. Б. пр. . Алексей сне кожената ножница на камата от есесовеца. Ножът му бе необходим за по пътя. После той изкопа от снега замръзнало, покрито с лед платнище, грижливо покри с него трупа на сестрата, сложи отгоре няколко борови клончета…

Докато се занимаваше с всичко това, се стъмни. На запад угаснаха проблясъците между дърветата. Мразовита и гъста мъгла обгърна падината. Тук бе тихо, но нощният вятър се разхождаше по върховете на боровете, гората шумеше ту приспивно, ту поривисто и тревожно. По падината се сипеше невидим вече за очите снежец, който тихо шумолеше и бодеше лицето.

Роден в Камишин, сред приволжките степи, градски човек, неопитен в горските работи, Алексей не се погрижи навреме нито за нощуване, нито за огън. Застигнат от дълбоката тъмнина, усещайки непоносима болка в счупените си натъртени крака, той не намери в себе си сили да отиде за дърва, промъкна се в гъсталак от млади борчета, приседна до едно дърво, сви се цял на топка, скри лицето си в коленете, които бе обхванал с ръце, и като се топлеше с дишането си, замря, наслаждавайки се жадно на настъпилия покой и неподвижност.

Пистолетът бе готов, с вдигнат предпазител, но едва ли Алексей би могъл да го използува в тая първа нощ, прекарана от него в гората. Той спеше като вкаменен, без да чува нито спокойния шум на боровете, нито буханията на бухала, който стенеше някъде край пътя, нито далечния вой на вълците — нищо от ония горски звукове, с които бе пълна гъстата, непрогледна, плътно обгръщаща го тъмнина.

Затова пък се събуди внезапно, сякаш от удар, когато едва блещукаше сивата зора и само най-близките дървета като неясни силуети изплаваха из мразовитата мъгла. Събуди се, спомни си какво стана с него, къде е и със закъснение се изплаши от тази така безгрижно прекарана нощ в гората. Пронизващият студ премина през „портовата кожа“ и кожената подплата на комбинезона и стигна до костите. По тялото му пълзяха ситни неудържими тръпки. Но най-страшното бяха краката: те го боляха още по-силно и дори и сега, когато се намираха в покой. Той със страх си помисли, че трябва да стане. Но стана също така решително, със замах, както вчера смъкна от себе си ботушите. Времето беше скъпо.

Към всички тежести, които се струпаха върху Алексей, се прибави и гладът. Още вчера, когато покриваше тялото на сестрата с платнището, той забеляза до нея брезентова чанта с червен кръст. Някакво диво животинче беше вече пошетало там и на снега около изгризаните дупки се търкаляха трохи. Вчера Алексей почти не обърна внимание на това. Сега вдигна чантата. В нея имаше няколко лични превързочни пакета, голяма кутия консерви, връзка с нечии писма, огледалце, на обратната страна на което бе поставена снимка на слабичка старица. Трябва да е имало в чантата хляб или сухари, но птици или диви животни бяха се разправили вече с тая храна. Алексей намести кутията и бинтовете по джобовете на комбинезона си и каза: „Благодаря, скъпа“, поправи събореното от вятъра платнище от краката на девойката и бавно закрета на изток, който вече оранжево гореше зад мрежата от клончетата на дърветата.

Сега имаше килограмова кутия консерви и реши да яде по веднъж на денонощието, на обед.

За да заглуши болката, която му причиняваше всяка крачка, той почна да се развлича, като обмисляше и пресмяташе пътя си. Ако изминава в денонощие десет-дванадесет километра, ще стигне до своите за три, най-много за четири дена.

Така, добре! Сега — какво значи да се преминат десет-дванадесет километра? Километърът прави две хиляди крачки, значи десет километра са двадесет хиляди крачки, а това е много, ако се има предвид, че след всеки петстотин-шестстотин крачки се налага да се спира и почива…

Вчера Алексей, за да съкрати пътя, набелязваше пред себе си някакви видими ориентири: бор, пънче, яма на пътя — и се стремеше към тях като към място за почивка. Сега той преведе всичко това на езика на цифрите, пресметна го на крачки. Реши, че ще почива, след като измине хиляда крачки, т.е. на половин километър, и ще почива по часовник, не повече от пет минути. Излизаше, че от разсъмване до залез, макар и трудно, ще премине десет километра.