Артър Порджис - Една промяна към по-добро

— Той ще те убие!

— Това ще бъде два пъти по-глупаво. Аз съм оставил писмо у мой приятел, в което му казвам къде точно може да намери моите секретни папки. То ще бъде отворено в случай, че умра — една твърде очевидна предпазна мярка.

Раменете й се отпуснаха. Чувстваше се победена. Това беше неизбежно и все пак винаги му доставяше удоволствие. Червеят се извиваше и гърчеше, но неизбежно се намираше под тока на обувката.

— Лиза, мила, ако не побързаш да ми дадеш малко пари, ще трябва да ти таксувам закъснението допълнително.

— Добре, ти спечели. Не зная как да обясня това на моя баща… — Гласът й се загуби в ридание.

— Няма да е необходимо.

Тя се обърна с вик, а Синклер се вцепени.

— Татко! Мислех, че си в болницата.

Високият леко прегърбен мъж й се усмихна окуражително, но очите му, много по-студено сини от нейните, останааха фиксирани в изнудвача.

— Винаги съм знаел за грешката на моята дъщеря — каза спокойно той. — По онова време тя бе само едно дете. Може би родителите на Джордж също биха разбрали, но аз не мога да рискувам.

Тя го гледаше учудено.

— Но през всичките тези години… ти никога не каза…

— Защо би трябвало? Знаех, че посещението ти при Мерелин не е просто отпуска. Не забравяй, че съм лекар. Стори ми се, че е най-добре да те оставя да мислиш, че тайната е само твоя. Защо мислиш че осиновяването протече така гладко и без публичност?

— Въпреки всичко — каза провлечено Синклер — вие й позволихте да ми плаща. Много благоразумно. Защо не запазите интимния си разговор за след като си отида? Просто плащайте и аз няма да ви досаждам повече.

— Не мисля така — рече докторът, пронизвайки го с леденостуден поглед. — Не вмъкнах това твърде мелодраматично появяване, просто за да се изявя като касиер. С вас е свършено, Синклер.

Изнудвачът сви устни и направи гримаса на отвръщение, която бе почти комична в своята надменност.

— Трябва ли отново да обяснявам подробно? Как може някои хора да са толкова глупави! Аз не нося тази информация само тук — той почука главата си с пръст, — а винаги оставям на някого писмо. Така че, ако замисляте да ме убиете, просто забравете за това. В момента, в който се узнае за моята смърт, независимо каква е причината за нея, моят приятел ще отвори това писмо. И тогава той или ще разгласи информацията, или ще поеме работата оттам, докъдето съм стигнал.

— Нямам никакво намерение да ви убивам — отвърна спокойно хирургът. — Както посочихте, това не е никакво решение.

Дъщеря му го наблюдаваше слисана.

— Но, татко, аз не виждам как…

— Остави това на мен, Лиза.

Той извади от джоба си пистолет. Дулото му сочеше право в Синклер. Изнудвачът поклати невярващо глава.

— Аз наистина трябва да отпечатам малка брошура — каза раздразнен той. — Не обясних ли току-що ситуацията? Вие не можете да ме убиете, а аз не искам да ви нараня. Никога не нося оръжие. Така че махнете това нещо. То ме изнервя.

— За мен вашата дума не струва пет пари — рече докторът. — Идете до стената и заемете положението. Сигурен съм, че знаете какво е то. Използват го във всички телевизионни програми. Мърдайте! — добави рязко той, размахвайки пистолета. — Ръцете на стената, краката далеч от нея. Разбирате какво имам предвид.

Синклер погледна отново мрачното лице. Очите изглеждаха покрити с тънък слой лед. Беше почти сигурно, че дядката не възнамеряваше да стреля, но ако бъде предизвикан, кой би могъл да каже? Изнудвачът познаваше човеците с характер, а този хирург можеше да бъде опасен. Може би той имаше някаква идея да го убие и после да скрие тялото. Конрад не би отворил писмото, ако Синклер само изчезне. Но докторът не можеше да знае тази уговорка. Освен това, дори той не би могъл да се отърве така лесно от трупа. С изражение на досада и търпеливост, изнудвачът отиде до стената.

Старецът грижливо го претърси, но не намери никакво оръжие.

— Стойте така — заповяда той и отиде до едно голямо писалище. После отключи някаква вратичка и докато Лиза го наблюдаваше с широко отворени очи, извади от там два чифта белезници. С хирургическа сръчност той заключи ръцете на Синклер зад гърба му. — Сега съберете краката — нареди хирургът и когато командата му бе изпълнена, свърза глезените му с другия чифт белезници.

— Постъпвате твърде глупаво — каза ядосано Синклер, осъзнавайки, че каквото и да се случеше, Доли щеше напусне сърдита бар „Игъл“. Жалко. Беше готино парче. — Това ще ви струва допълнителни неприятности.