Майкъл Конъли: Смъртта е моят занаят

Шон Макавой, на 34 години, е открит в полицейската си кола без опознавателни знаци на един паркинг на брега на езерото Беър близо до входа на парка Естес.

Тялото на детектива било намерено от един пазач на парка, които в пет часа вечерта чул изстрел ч отишъл на паркинга да провери.

Шефовете на службата по охраната на парка помолиха полицейското управление на Денвър да разследва смъртния случай и отделът за специални разследвания към управлението работи по случая. Детективът Робърт Скалари, който ръководи разследването, твърди, че според предварителните признаци смъртта е настъпила в резултат на самоубийство.

Скалари съобщи, че била открита и предсмъртна бележка, но отказа да разкрие съдържанието й. Той каза, че според колегите ч близките на Макавой детективът е бил силно затормозен поради трудности в работата си, но също така отказа да съобщи характера на проблемите, пред които е бил изправен детективът.

Макавой, отраснал и до момента на смъртта си живял в Боулдър, е женен, но без деца. Бил е полицай с дванайсетгодишен стаж в полицейското управление; издигнал се е бързо по йерархията до отдела за престъпленията срещу личността, който се занимава с разследванията на всички случаи на насилие в града.

В момента на смъртта си е бил шеф на отдела, като основната му работа до този момент е била свързана с разследването на смъртта на Тереза Лофтън, деветнадесетгодишна, разчлененото тяло на която беше открито преди три месеца в парка Уошингтън.

Скалари отказа да коментира дали делото Лофтън, което остава нерешено, е било споменато в предсмъртната бележка на Макавой, или е било един от тежките проблеми в работата му, които са го карали да страда.

Според детектива не е известно защо Макавой, е отишъл в парка Естес, Той каза, че разследването на смъртта продължава.

Два пъти прочетох материала. Не съдържаше нищо, което да не знам, но въпреки това по някакъв странен начин беше приковал вниманието ми. Може би защото вярвах, че знам или имах някаква представа защо Шон е отишъл в парка Естес, изминавайки целия път до езерото Беър. Това обаче беше нещо, за-което не исках дори и да си помисля. Сгънах изрезката на статията, пъхнах я в кафяв плик и я сложих в едно чекмедже на бюрото си.

Компютърът ми издаде звуков сигнал и в горната част на екрана ми се изписа съобщение. Викаше ме градският редактор. Работният ми ден започваше.

Кабинетът на Грег Глен се намираше в дъното на редакционната зала. Едната му стена беше стъклена, като му позволяваше да държи под око работещите репортери, а прозорците на западната стена му осигуряваха гледка към планината, когато не беше забулена в смог.

Глен беше добър редактор, който поставяше на първо място четивността на материала. Заради това го харесвах много. В нашия бизнес редакторите се делят на две. Едните държат на фактите и ги цитират в статиите до такава степен, че дори и най-търпеливите читатели захвърлят вестника, без да са дочели материала. Другите обичат думите и никога не позволяват фактите да заемат челно място. Глен ме обичаше, защото можех да пиша, и ме оставяше свободно да си избирам темите. Никога не настояваше непременно да прочете предварително статията, нито пък ми държеше сметка за какво точно пиша. Отдавна бях разбрал, че ако поради някаква причина напусне вестника или пък го повишат или понижат, обликът на вестника веднага ще се промени. Градските редактори си създаваха удобни леговища. И ако той си отидеше, аз по всяка вероятност щях да се върна към старото си ежедневие на полицейски репортер, който отразява накратко полицейската работа и описва малки убийства.

Седнах в креслото пред бюрото му, докато приключи с телефонния си разговор. Глен беше пет години по-възрастен от мен. Когато преди десет години започнах за пръв път работа в „Роки Маунтън“, той беше един от авторите на горещи материали, какъвто бях сега аз. Но с течение на времето се издигна в управлението на вестника. Сега вече всеки ден ходеше с костюм, беше поставил на бюрото си една от онези малки статуетки на футболиста Бронко с устремена напред глава и отделяше на телефона повече време в живота си отколкото на всичко останало, като винаги внимаваше какви ветрове духат в главния офис на корпорацията в Синсинати. Беше четиридесетгодишен мъж с шкембенце, съпруга, две деца и полица, която искаше да рефинансира, но която никоя банка не искаше и да погледне поради западането на бизнеса с недвижими имоти. Каза ми всичко това една вечер на чаша бира в Уинкооп, единствената вечер, когато се бяхме виждали с него извън сградата на вестника.