Майкъл Конъли: Смъртта е моят занаят

— Мъртъв ли е? — запита тя, въпреки че знаеше отговора. Уекслър кимна. — Как?

Той заби поглед в пода и се поколеба. Хвърли поглед първо към мен, после към Райли.

— Сам го е направил, Райли. Съжалявам.

Тя не повярва, точно както и аз. Уекслър обаче умееше да говори и след малко протестите й секнаха. Едва тогава за пръв път погледна към мен. Сълзите се стичаха по лицето й. Гледаше ме с умолителен поглед, сякаш ме питаше дали не сънуваме един и същ кошмар и дали не мога да направя нещо, за да се събудим. Бих ли могъл да я събудя? Бих ли могъл да обясня на тези два персонажа от черно-бялото кино колко дълбоко грешаха? Приближих се до дивана, седнах до нея и я прегърнах. Затова бях тук. Бях виждал достатъчно често тази сцена, за да знам какво се очакваше от мен.

— Ще остана — прошепнах аз. — Колкото искаш.

Тя не отговори. Освободи се от прегръдката ми и се обърна към Уекслър.

— Къде се случи?

— В парка Естес. До езерото.

— Не, той не би отишъл… какво е правил там?

— Получи телефонно обаждане. Някой му каза, че разполага с информация за един от тези случаи. Щеше да се срещне с тях в кафето при Стаили. После… после потегли за езерото. Не знаем защо е отишъл там. Бил е открит в колата от един пазач, който е чул изстрела.

— Кой случай? — запитах.

— Виж, Джак, не искам да навлизам…

— Кой случай? — изревах аз, този път без да давам пет пари за истерията в гласа ми. — Лофтън, нали?

Уекслър кимна кратко и Сейнт Луис се отдалечи, клатейки глава.

— С кого щеше да се среща?

— Точно там е работата, Джак. Нямаме намерение да разискваме темата с теб.

— Аз съм неговият брат. А това тук е съпругата му.

— В момента всичко се разследва, но ако все още изпитваш някакви съмнения, забрави ги. Бяхме там. Той се е самоубил. Използвал е пистолета си, оставил е пред смъртна бележка и открихме следи от барутните газове върху ръцете му. Иска ми се да не го беше правил. Но го е направил.

През зимата в Колорадо, когато копаят гроб, земята излиза на едри буци. Брат ми беше погребан в мемориалния парк Грийн Маунтън в Боулдър, място отдалечено на не повече от два километра от къщата, където бяхме отраснали. Като деца пътят ни всеки ден към летния лагер в парка Шътокуа минаваше покрай гробището. Не мисля, че изобщо някога сме поглеждали надгробните камъни и ни е идвало наум за пространството на гробището като нашето последно убежище, каквото представляваше вече за Шон.

Планината Боулдър се издигаше над гробището като гигантски каменен олтар, карайки малцината хора в подножието да се чувстват още по-нищожни. Райли, разбира се, беше там, заедно с родителите си и моите, Уекслър и Сейнт Луис, още две-три ченгета, няколко приятели на Луис от колежа, с които нито Райли, нито Шон или пък аз бяхме поддържали връзка, и аз. Това не беше официално полицейско погребение с всичките му фанфари и знамена. Ритуалът беше предназначен само за падналите при изпълнение на служебния си дълг. Макар и да можеше да се спори дали и това не беше смърт при изпълнение на служебния дълг, според полицейското управление не беше. Така че Шон не получи задължителните за случая почести и повечето полицаи от денвърското управление не присъстваха на погребението. Много от хората със сини униформи смятат, че самоубийството е заразно.

Бях един от тези, които носеха ковчега. Бяхме отпред заедно с татко. Две ченгета, с които до този ден не се познавах, но работеха с Шон в екипа по ПСЛ, заемаха средата, а Уекслър и Сейнт Луис бяха отзад. Сейнт Луис беше прекалено висок, а Уекслър — прекалено нисък. Същински Мът и Джеф. Двамата придаваха на ковчега едно неестествено олюляване. Според мен това изглеждаше странно. Спохождаха ме най-различни мисли, докато се борехме с тежестта, и си представих как тялото на Шон се люшка вътре в ковчега.

Този ден не говорих много с родителите си, макар че пътувах с тях в лимузината заедно с Райли и родителите й. От много години не бяхме разговаряли за нещо важно и дори смъртта на Шон не беше в състояние да премахне бариерата. След смъртта на сестра ми преди двадесет години в държанието им към мен нещо се промени. Сякаш аз, оцелелият от нещастния случай, бях виновен, че съм останал жив. Оцелял. Сигурен съм също така, че от този момент нататък продължих да ги разочаровам с поредицата си от избори, които бях направил. Представям си ги като дребни разочарования, които се трупат подобно на лихвите в банкова сметка. Накрая вече сме непознати. Виждам се с тях само на задължителните празници. Нямах какво да им кажа, а и те нямаха какво да ми кажат. Вътре в лимузината беше абсолютен покой, също като във вътрешността на ковчега на Шон, ако не се брояха случайните изхълцвания на Райли.