Майкъл Конъли: Смъртта е моят занаят

За пръв път си помислих за родителите си и как щяха да го понесат. Стоически, бях уверен. Те с всичко се справяха по този начин. Никога не го обсъждаха. Само продължаваха. Така постъпиха и тогава със Сара. Сега щяха да го повторят и с Шон.

— Защо го е направил? — запитах аз след няколко минути.

Детективите не казаха нищо.

— Аз съм неговият брат, имам право да знам. Ние сме близнаци, по дяволите!

— Ти си също така и репортер — отвърна Луис. — Взехме те с нас, защото искаме Райли да има до себе си човек от семейството, ако се наложи. Ти си единственият…

— Брат ми си е пръснал черепа!

Изрекох го-прекалено високо. Гласът ми прозвуча истерично — реакция, която не минава при ченгетата. Започнеш ли да крещиш, те веднага се затварят в себе си. Продължих по-тихо:

— Мисля, че имам право да знам какво се е случило и защо. Не пиша някаква шибана история. Господи, момчета, та вие сте…

Поклатих глава и изречението остана недовършено. Опитах ли отново, пак щях да загубя самообладание. Втренчих се през стъклото и видях приближаващите светлини на Воулдър. Бяха станали толкова много от времето, когато ги помнех като дете.

— Не знаем защо — проговори Уекслър след малко. — Ясно ли е? Всичко, което мога да ти кажа, е, че такива неща се случват. Понякога ченгета не могат да понесат мръсотията, която им я сервира отточната тръба. Мак трябва сигурно да е бил на ръба, това е всичко. Кой може да знае? Но вече се работи върху случая. И когато всичко се изясни, аз ще го науча. Й ще ти го кажа. Обещавам ти.

— Кой работи по случая?

— Предадоха го на нашия участък. Отделът за специални разследвания се занимава с него.

— Какво искаш да кажеш, че с него се занимават Специалните разследвания? Те нямат работа със самоубийства на полицаи.

— Обикновено нямат. Ние се занимаваме с тях. Този път обаче не ни позволяват да го разследваме. Сблъсък на интереси, нали знаеш.

ПСЛ — помислих си. Престъпления срещу личността. Убийства, нападения, изнасилвания. Самоубийства. Зачудих се кой ли ще заеме в доклада мястото на личността, срещу която е било извършено престъплението. Райли? Аз? Родителите ми? Брат ми?

— Това е заради Тереза Лофтън, нали? — запитах, макар и в действителност да не беше въпрос. Нямах нужда от тяхното потвърждение или отрицание. Просто изказах на глас онова, което смятах за очевидно.

Нека засега да оставим тази тема.

— Не знаем, Джак — обади се Луис.

Смъртта на Тереза Лофтън беше от онези убийства, които ужасяват всеки човек не само в Денвър, но и навсякъде другаде. Всеки, чул или чел за нея, дълго не можеше да се освободи от кошмарните видения.

Повечето от случаите на отдела са „малки убийства“. Така им казваме ние във вестникарския бизнес. Те успяват да ангажират съзнанието на читателите за кратко. Вестниците им отделят само по няколко снимки на вътрешните страници: погребани сред хартията така, както телата на жертвите в земята.

Но когато една красива студентка от колеж е намерена разрязана на две части в такова мирно до този момент място като парка на Вашингтон, във вестниците обикновено не остава и сантиметър свободно място. Убийството на Тереза Лофтън не беше от „малките“. Това беше магнит, който привлече репортери от цялата страна. Тереза Лосртън беше момичето от две части. Това беше специфичното при този случай. И върху Денвър наваляха като лешояди отвсякъде, от Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелис, от телевизиите, таблоидите и вестникари от всякакъв род и калибър. Прекараха цяла седмица в Денвър, отседнали в хотели с отлично обслужване по стаите, пребродиха града и студентското градче на университета, задаваха безсмислени въпроси и получаваха също толкова смислени отговори. Някои утъпкаха детската градина, където жертвата бе работила, или ходиха до Бат, откъдето бе дошла. Но където и да отидеха, чуваха едно и също нещо, че Тереза Лофтън напълно отговаря на идеалния образ на най-американското момиче.

Неизбежно се натрапваше сравнението със случая с чернокожата Далия в Лос Анжелис отпреди петдесет години. Тогава едно не толкова най-американско момиче било намерено прерязано на две на един пуст паркинг. Едно телевизионно шоу нарече Тереза Лофтън „Бялата Далия“, наблягайки на факта, че е била открита върху покритото със сняг поле близо до денвърското езеро Грасмиър.

И така историята сама се подхранваше. Пареше като горял две седмици казан за смет. Никой обаче не беше арестуван и последваха други престъпления, разпалили поредните огньове, на които си грееха ръцете националните медии. Поредните новости, или по-скоро съобщенията за липсата на каквито и да било новости по разследването на случая с Лофтън, отстъпиха във вътрешните страници на колорадските вестници. Просто се превърнаха в кратки вести по дайджест страниците. А Тереза Лофтън накрая зае мястото си сред малките убийства. Беше окончателно погребана.