Майкъл Конъли: Смъртта е моят занаят

Когато стигна до вратата, се извърна и изгледа внимателно жената. Децата пищяха и бягаха към дървените кончета. Някои бяха придружавани от родителите си, но повечето бяха сами. Жената, която събираше билетите, вече го бе забравила. Той беше в безопасност.

Лори Прайн вдигна поглед от екрана, когато вдязох, и се усмихна. Зарадвах се, че беше тук. Заобиколих ъгъла, издърпах си стол от едно празно бюро и седнах до нея. В момента напливът в библиотеката на „Роки“ не беше особено голям.

— О, не! — възкликна закачливо тя. — Седнеш ли при мен, значи скоро няма да си тръгнеш.

Напомняше ми за продължителните проучвания, които обикновено правех при подготовката си на статиите. Голяма част от криминалните случаи, за които пишех, обхващаха широк кръг от теми за прилагането на закона. Всеки път имах нужда да знам какво още е било писано по случая и къде.

— Съжалявам — отвърнах аз с престорено лицемерие, — този път като нищо може да останеш цял ден в компанията на Леке и Некс.

— Искаш да кажеш, ако успея да вляза в тях. Какво ти трябва?

Беше красива с една ненатрапваща се красота. Имаше тъмна коса, която нито веднъж не успях да видя разплетена, кафяви очи зад очила със стоманени рамки, и пълнички устни, на които никога не слагаше червило. Издърпа един жълт бележник пред себе си, намести очилата си и взе молив, готова да направи списъка с нужните ми неща. Лексис и Нексис представляваха компютърните ни бази-данни, съдържащи най-големите и не толкова големи вестници в страната, също както и съдебните решения и всички останали спирки по информационната магистрала. Ако се опитвате да разберете какъв е изписаният обем върху дадена материя или специфична история, мрежата Лексис/Нексис е мястото, откъдето трябва да започнете.

— Самоубийства на полицейски служители — казах аз. — Искам всичко писано по темата, ама абсолютно всичко.

Лицето й се изопна. Предполагам, защото си мислеше, че търсенето ми има лични мотиви. Компютърното време е скъпо и компанията строго забраняваше използването му за лични цели.

— Не се тревожи, пиша статия. Глен току-що ми даде зелена улица.

Тя кимна, но не изглеждаше убедена. Сигурно после щеше да го попита. Очите й се върнаха върху бележника.

— Това, което търся, са всевъзможни статистики от национален мащаб за подобни случаи, всякакви проучвания върху процента на самоубийствата при полицейските служители, сравнени с други професии и населението като цяло, и всички споменавания за специални групи или правителствени агенции, които са се занимавали някога с проблеми. И още, чакай да видим какво още може да има… аха, да, и всички анекдоти по тия случаи.

— Анекдоти?

— Искам да кажа, всякакви материали върху самоубийства на ченгета, които може да са публикувани. Върни се пет години назад. Търся примери.

— Като твоя…

Тя изведнъж млъкна и се изчерви.

— Да, като брат ми.

— Но това е срамно! — възмутено изрече тя.

След малко я попитах колко време ще отнеме според нея търсенето с компютъра. Заявките ми обикновено не ги бързаха много, защото не бях от репортерите с надвисналата над врата им брадва на крайния срок.

— Е, това определено е обзорно търсене, без определена тема. Ще ми се наложи да търся доста, а ти знаеш, че трябва да прекъсна, когато тръгнат новините от деня. Но ще се опитам. Какво ще кажеш за следобед, става ли?

— Чудесно.

На връщане в редакционната погледнах големия часовник над главата си. Беше единайсет и половина. Часът беше подходящ. Набрах от телефона на бюрото си един от източниците си на информация в полицейското управление.

— Хей, Скипър, там ли си?

— Кога?

— През обедната почивка. Може да ми потрябва нещо. Сигурно ще се отбия.

— По дяволите! Е, какво пък, добре. Тук ще съм. Хей, кога се върна?

— Днес. Ще си поговорим.

Затворих телефона, после си облякох палтото и излязох от редакцията. Минах двете пресечки, които отделяха редакцията от главното полицейско управление, размахах журналистическия си пропуск на входа, където дежурният полицай дори не благоволи да вдигне очи от 4 разгърнатия пред себе си „Поуст“ и се качих на четвъртия етаж в отдела за специални разследвания.

— Имам само един въпрос — произнесе детективът Робърт Скалари, след като му казах какво искам. — Ти си тук като брат или като репортер?

— И двете.

— Седни.

Той се приведе над бюрото си, може би за да оценя филигранната прическа, прикриваща плешивината му, и заяви: