Майкъл Конъли - Смъртта е моят занаят

Последната страница от документите в папката беше окончателният доклад на разследващия офицер. Последният параграф бяха обобщението на Скалари и окончателното заключение.

На базата на физическите доказателства и свидетелството на очевидеца за смъртта на детектива Шон Макавой разследващият офицер заключава, че жертвата е загинала от самонанесена огнестрелна рана след написване на предсмъртното послание от вътрешната страна на замъгленото предно стъкло на колата. Колегите на жертвата, разследващият служител, съпругата му и доктор Колин Доршнър твърдят, че детективът Шон Макавой е бил емоционално обременен от неуспешните опити да открие убиеца на Тереза Лофтън (Дело номер 832). Смята се, че това дълбоко емоционално сътресение може да го е довело до фаталната стъпка. Консултантът специалист по психология към денвърското полицейско управление доктор Арманд Григс твърди в интервю (2/22), че думите „Вън от пространство, вън от време“, изписани върху предното стъкло, може да се смятат за предсмъртна бележка, съответстваща на психическото състояние на жертвата.

До този момент няма доказателство, влизащо в противоречие със заключението за самоубийство.

Докато захващах отново листовете с докладите с кламера, се сетих, че има само още едно нещо, което не бях погледнал.

Гролън беше решил да отскочи до кафето, за да си вземе сандвич. Останах сам. Минаха почти пет минути, докато се реша да отворя плика. Знаех добре, че отворя ли, фотографиите ще останат последния спомен от брат ми. Не исках това. Но също така съзнавах, че имам нужда да ги видя, за да се уверя окончателно, че е мъртъв.

Бързо отворих плика от страх да не променя в последния миг решението си. Докато го изтърсвах върху бюрото, първата снимка беше на колата му. Служебната му кола, един бял шевролет Капри, самотен в дъното на паркинга. На един близък хълм зад нея се виждаше будката на пазача. Паркингът изглеждаше прясно почистен и посипан със сол, с оформен над метър снежен банкет.

Следващата фотография представяше в близък план предното стъкло отвън. Написаните думи едва личаха, тъй като стъклото вече не беше така запотено. Но въпреки това надписът се четеше, а през стъклото се виждаше и Шон. Главата му беше отметната назад. Посегнах към следваща фотография и се озовах вътре в колата заедно с него. Тази беше направена от седалката до шофьорското място. Сега вече се виждаше цялото му тяло. Кръвта си бе проправила път около шията и врата му, оформяйки гъста алена огърлица, след което се бе просмукала й в пуловера му. По покрива и задното странично стъкло имаше пръски кръв. Револверът лежеше на седалката до дясното му бедро.

Останалите фотографии представляваха кадри в едър план от различни ъгли. Те обаче нямаха онова въздействие, от което се боях. Безличната светлина бе лишила брат ми от всякаква човешка принадлежност. Той изглеждаше като манекен. Аз обаче не открих нищо от онова, от което най-много се страхувах.

Гролън вдигна поглед и ме изгледа любопитно, докато се изправях и оставях папката върху бюрото му. Пред него имаше кърпа с остатъците от сандвича му.

— Наред ли си?

— Да.

— Е, как се чувстваш?

Усмихнах се на въпроса му, защото го бях задавал толкова пъти. Това сигурно го изведе от равновесие. Той се намръщи.

— Виждаш ли го? — запитах го аз, сочейки белега върху лицето си. — Остана ми за спомен от един човек, на когото зададох същия въпрос.

— Извинявай.

— Недей. Аз тогава не се извиних.

След като разгледах папката с документите от разследването по смъртта на брат ми, сега трябваше да се запозная и с подробностите по делото Тереза Лофтън. Щом бях решил да пиша за работата, която бе вършил брат ми, трябваше да знам и онова, което му е било известно. Бях длъжен да разбера онова, което и той е разбрал. Досиетата по случаите, които се разследваха, бяха строго секретни и Гролън можеше сериозно да пострада при опита си да ми измъкне папката за Тереза Лофтън.

Проверих залата на екипа по ПСЛ — беше празна. Тъй като беше обедна почивка, закусвалнята на Пакърд беше първото място, където потърсих Уекслър. Това беше едно от любимите заведения на ченгетата, където можеха да хапнат в обедната почивка и да му ударят по едно. Видях го в едно от вътрешните сепарета. За съжаление с него беше Сейнт Луис. Те не ме виждаха и аз се замислих дали нямаше да е по-добре да изчакам и после да хвана някъде Уекслър насаме. В този момент обаче той ме видя. Тръгнах към тях. Празните им чинии показваха, че бяха приключили с обяда си. По чашата и съдържанието й пред него заключих, че пиеше „Джим Бийм“ с лед.