Майкъл Конъли - Кръв

— Искам да кажа, че някой би трябвало да проучи, как може… и въпросът е, че сме само на колко? На няма и километър от болницата.

— Това ни е ясно, господин Ноуан — търпеливо отвърна ченгето. — Сега може ли да продължим? Бихте ли ми казали дали сте видели нещо преди да откриете тялото? Нещо необичайно.

— Да, видях онзи тип. Поне си мисля, че го видях.

— Кой тип?

— Крадецът. Видях колата, с която се измъкна.

— Можете ли да я опишете, сър?

— Естествено, черен „Чероки“. От новите. Не от онези, които приличат на кутия за обувки.

Ченгето изглеждаше малко объркано, но Маккейлъб разбра, че Ноуан описва модела „Гранд Чероки“. Самият той имаше такъв.

— Тъкмо влизах в паркинга и той профуча покрай мен — продължи свидетелят. — Онзи тип беше истински задник. Надух клаксона, после паркирах и открих този човек тук. Позвъних по клетъчния си телефон, но после всичко се прееба.

— Да, сър. Бихте ли се въздържали от такъв език? Някой ден този запис може да се използва в съда.

— О. Извинете ме.

— Може ли да се върнем на колата? Случайно да сте забелязали регистрационния й номер?

— Изобщо не го видях.

— Колко души имаше вътре?

— Мисля, че само един, шофьорът.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Можете ли да ми го опишете?

— Всъщност, не успях да го разгледам. Просто се опитвах да не се нахакам в него, това е всичко.

— Бял? Чернокож? Азиатец?

— А, бял беше. Съвсем сигурен съм. Но не бих могъл да го идентифицирам.

— Какъв цвят беше косата му?

— Сива.

— Сива ли? — изненадано попита ченгето. Стар крадец. Струваше му се необичайно.

— Така мисля — отвърна Ноуан. — Всичко стана толкова бързо. Не съм сигурен.

— Дали не е носил шапка?

— Да, може да е било шапка.

— Какво имате предвид, сивото ли?

— Да, сива шапка, сива коса. Не съм сигурен.

— Добре, нещо друго? Носеше ли очила?

— Хм, или не си спомням, или не съм видял. Всъщност не гледах към него, нали разбирате. Освен това страничните прозорци на колата бяха тъмни. Успях да го видя само през предното стъкло, при това за секунда. Когато летеше право срещу мен.

— Добре, господин Ноуан. Много ни помогнахте. Ще се наложи да вземем писмените ви показания и детективите ще трябва да поговорят с вас. Това ще ви причини ли някакво неудобство?

— Да, но какво ще правите? Искам да помогна. Опитах се да помогна. Нямам нищо против.

— Благодаря ви, сър. Ще накарам някой от полицаите да ви откара в палмдейлския участък. Детективите ще поговорят с вас там. Ще пристигнат веднага, щом се освободят и аз ще ги уведомя, че ги очаквате.

— Добре, става. Ами колата ми?

— Когато приключите, някой ще ви върне обратно тук.

Записът свърши. Маккейлъб извади касетата и се замисли за всичко, което беше видял, чул и прочел до този момент. Фактът, че шерифското управление не бе съобщило на медиите за черния „Чероки“ му се струваше странен. Трябваше да попита Джай Уинстън. Отбеляза си въпроса в бележника и започна да преглежда останалите доклади за Кордел.

Списъкът на веществените доказателства от местопрестъплението беше само една страница, при това почти празна: изваденият от стената куршум, пет-шест отпечатъка от пръсти, вдигнати от банкомата, и снимки на следа от автомобилна гума, вероятно оставена от джипа на убиеца. Бе включена и видеокасетата от банковата камера.

За доклада бяха прихванати снимки на отпечатъци от влакна и преснет кадър от записа, на който се виждаше пистолетът в ръката на убиеца. В приложеното сведение от лабораторията по криминалистика се отбелязваше, че според тях следата на асфалта е поне от няколко дни и не е от значение за разследването.

Според балистичната експертиза куршумът беше деветмилиметров, леко сплескан. Прилагаше се копие на страница от протокола от аутопсията с рисунка на черепа, гледан отгоре, на която бе изобразена траекторията на куршума през мозъка на Кордел. Той беше влязъл точно пред лявото слепоочие, бе минал по права линия през фронталния лоб и беше излязъл през областта на дясното слепоочие. Траекторията му в мозъка бе широка почти три сантиметра. Докато четеше доклада, Маккейлъб разбра, че закъснението на линейката навярно е било за добро. Ако бяха успели да го спасят, Кордел сигурно щеше да прекара дните си на апарат в някой от онези медицински центрове, в които пациентите само вегетираха.

Към резултатите от балистиката също беше приложена снимка на пистолета. Макар че голяма част от оръжието бе скрита под облечената в ръкавица длан на убиеца, експертите от шерифското управление го бяха идентифицирали като „Хеклър и Кох“ Р7, деветмилиметров пистолет с десетсантиметрова цев и никелово покритие.