Майкъл Конъли: Ехо парк

Бош погледна Райдър за евентуални възражения. Имаха още един ден работа по следствието на Матарезе, преди да го изпратят в прокуратурата. Но ставаше въпрос предимно за дребни детайли, с които Райдър щеше да се справи лесно. Партньорката му не каза нищо и той отново се обърна към О’Шеа.

— Ще свършим.

— В такъв случая ще се обадя на Мори и ще уредим срещата.

— Къде е Уейтс?

— Тук, в тази сграда. Държим го в пълна изолация.

— Това е добре — обади се Райдър.

— А другите седем? — подхвърли Бош.

— Какво имате предвид?

— Къде са им досиетата?

— Адвокатската оферта и устно изразеното мнение на Мори Суон сочат, че са на изчезнали жени, повечето от които изобщо не са били обявени за издирване — обясни О’Шеа. — Уейтс иска да ни заведе при тях, но не разполагаме с никакви предварителни следствени действия.

Бош кимна.

— Други въпроси? — попита прокурорът; намекваше, че срещата върви към приключване.

— Ще ви уведомим, ако възникнат.

— Съзнавам, че се повтарям, но се налага — въздъхна О’Шеа. — Цялото разследване е неофициално. Досието в ръцете ви също, като част от споразумението. Документите, които съдържа, плюс обясненията, които ще чуете от Уейтс, не могат да послужат като доказателство за повдигане на нови обвинения срещу него. Ако тези условия не бъдат спазени, няма как да използвате информацията, която ще ви бъде предоставена. Добре ли ме разбрахте?

Бош не отговори.

— Да — каза Райдър.

— Има една малка подробност обаче — добави прокурорът. — Ако този човек лъже, ако вие го хванете в лъжа или някаква информация от негова страна се окаже невярна, всички ограничения отпадат и можем да го обвиним като извършител на престъпленията. Това му беше обяснено пределно ясно.

Бош кимна и стана, Райдър също.

— Искате ли да се обадя на някого, за да ви освободят от текущата работа? — О’Шеа вдигна вежди. — Когато се налага, съм достатъчно напорист.

— Не мисля — поклати глава Райдър. — Хари така и така работи по случая Жесто. Седемте жени може би имат статут на неизвестни жертви, но в Централния архив несъмнено има досие за собственика на оказионния магазин. Всички заедно несъмнено влизат в правомощията на Неразкрити престъпления и това е достатъчно, за да убедим прекия си началник.

— Добре. Ще ви се обадя в момента, в който уточним времето на разпита. Между другото, всичките ми телефони са в папката, тези на Фреди — също.

Бош му кимна за довиждане, погледна Оливас и тръгна към вратата.

— Детективи?

Обърнаха се. О’Шеа се беше изправил зад бюрото с протегната ръка. Явно искаше да се ръкува с тях.

— Надявам се, че сте на моя страна — каза високо.

Бош стисна десницата му, несигурен дали забележката се отнася за разследването, или за предстоящите избори, и каза:

— Ако Уейтс ми помогне да разбере какво е станало с Мари Жесто, за да го кажа на родителите й, аз лично съм на ваша страна.

Думите му не се покриваха напълно с чувствата му, но безспорно му помогнаха да напусне кабинета по-лесно.

Щом се върнаха в службата, влязоха на доклад в кабинета на началника на отдел „Неразкрити престъпления“. Само месец делеше Ейбъл Прат от заслужена почивка след двадесет и пет годишна служба в полицията. Той ги изслуша с привидно внимание, но купчината пътеводители за Карибските острови в ъгъла на бюрото ясно показваха какво ангажира мислите му. Подобно на повечето дългогодишни служители на реда, той също мечтаеше да затръшне вратата и да се пресели на някой слънчев остров заедно със семейството си. И да забрави за мрака, сред който е бил принуден да живее десетилетия. Все още не знаеше, че след половин година на плажа животът на хора като него изведнъж се превръща в огромна и монотонна скука.

За заместник на Прат гласяха един старши детектив от ДГУ — Дейвид Ламбкин, известен в цялата страна експерт по сексуални престъпления. Везните се бяха наклонили в негова посока поради факта, че голяма част от неразкритите престъпления, с които се занимаваше отделът, бяха извършени именно на сексуална основа. Бош очакваше да работи добре с Ламбкин и би предпочел да докладва на него, а не на отегчения Прат. За съжаление времето го притискаше.

Хубавото в случая беше, че Прат с удоволствие щеше да им даде пълна свобода на действие. Единственото му условие щеше да е да не правят гафове, които да го поставят в неудобно положение. Всъщност той не искаше нищо друго освен един кротък и безметежен последен месец в трудовата си биография.