Майкъл Конъли - Град от кости

Но преди да успее да реши какво да прави, Брашър се измъкна от мястото на шофьора и тръгна към участъка. Вървеше с наведена глава, като човек, напълно изтощен от дългия ден. Можеше да е от умора, а можеше да е заради някакъв проблем. В начина, по който Еджууд не я беше изчакал, имаше нещо не наред. Брашър беше новобранец, въпреки че той беше поне пет години по-млад от нея — и беше неин обучаващ. Полът и възрастта може би ги поставяха в неудобна ситуация. Или пък имаше нещо друго.

Брашър не забеляза Бош на пейката. Беше стигнала почти до вратата на участъка, когато той се обади:

— Забрави да изчистиш повърнатото на задната седалка.

Тя хвърли поглед през рамо, без да спира. Когато го позна, се обърна и отиде до пейката.

— Донесох ти нещо — каза Бош и й подаде фенерчето. Тя се усмихна уморено и го взе.

— Благодаря, Хари. Нямаше нужда да ме чакаш, за да…

— Така исках.

За момент и двамата замълчаха.

— Тази вечер работи ли по случая? — попита тя.

— Донякъде. Започнах да се занимавам с бумагите. А и приключихме по-рано с аутопсията. Ако това може да се нарече аутопсия.

— По лицето ти личи, че не е било приятно преживяване.

Бош кимна. Чувстваше се странно. Тя все още стоеше права.

— Май и на теб не ти е било леко днес.

— Не е ли винаги така?

Преди Бош да успее да отговори, двама полицаи в цивилно облекло излязоха от участъка и тръгнаха към личните си коли.

— Горе главата, Джулия — каза единият. — Ще се видим, нали?

— Разбира се, Кико — отвърна му тя.

После се обърна отново към Бош и му се усмихна. — Ами…

— Не се притеснявай. Като те гледам, и ти имаш нужда от едно питие.

— Така е. Всъщност точно затова те чакам. Просто не съм сигурен дали съм в групово настроение за бар.

— Какво предлагаш тогава?

Бош погледна часовника си. Беше единайсет и половина.

— В зависимост от това колко ще се бавиш в съблекалнята, може би ще хванем последната поръчка на мартини в „Мусо“.

Усмивката й стана по-широка.

— Обичам „Мусо“. Дай ми петнайсет минути.

И тръгна към участъка, без да дочака отговор.

— Ще те чакам — извика Бош след нея.

„Мусо и Франк“ беше заведение, сервирало мартини на обитателите на Холивуд — известни и не толкова, цяло столетие. Предната зала, с червена кожена тапицерия, беше за тихи разговори — позастарели сервитьори с червени сетрета се движеха бавно между сепаретата. В задната част се намираше дългият бар, без места за сядане през повечето време, където редовните клиенти даваха мило и драго да привлекат вниманието на бармани, които биха могли да бъдат бащи на сервитьорите. Бош и Брашър влязоха в бара точно когато се освободиха две места и се пребориха за тях с конкуренцията на двама типове, облечени в черно като студийни звезди. Един от барманите — познаваше Бош — се приближи до тях и те си поръчаха мартини.

Бош вече се чувстваше съвсем свободно с нея. Бяха обядвали заедно и през двата дни на огледа, а и тя не беше излизала от погледа му по време на претърсването на района. Усещането беше като за трето или четвърто излизане заедно. На път за бара, в колата му, си разменяха клюки за отдела и за последния случай — поне това, което той смяташе, че може да сподели с нея. Когато барманът сложи пред тях чашите с коктейлите, Бош беше готов да забрави за известно време за кости, кръв и бейзболни бухалки.

Чукнаха се и Брашър каза:

— За живота.

— Да. Да оцелеем и утре.

— Някак си.

Бош знаеше, че моментът е подходящ да я заговори за проблемите й. Ако не искаше да приказва за това, нямаше да настоява.

— Онзи, Кико — попита той. — Защо ти каза: „Горе главата“?

Тя отпи и не отговори веднага.

— Ако не ти се говори…

— Не точно. По-скоро, не ми се мисли за това.

— Познато усещане. Извинявай, че попитах.

— Няма нищо. Партньорът ми ще ме докладва и понеже съм в изпитателен период, може да има последствия.

— За какво?

— Пресичане на канала. — Значението на израза беше заставане пред дулото на автомат или друго оръжие, използвано от друг полицай.

— Какво стана? Ако искаш да ми кажеш, разбира се.

— О, битова разправия. Мразя битовите. Някакъв се беше заключил с пистолет в спалнята си. Не знаехме дали мисли да стреля по себе си, по съпругата си или по нас. Изчакахме подкрепление и влязохме в стаята.

Тя отпи отново. Безпокойството прозираше в очите й.

— Автоматът беше у Еджууд. Кико трябваше да изрита вратата. Фенел, партньорът на Кико, и аз чакахме да нахлуем. Кико е як и отвори вратата с един ритник, и двамата с Фенел влязохме. Онзи тип беше трупиран на леглото. На пръв поглед никакъв проблем, само дето Еджууд реши, че аз му създавам проблем. Каза, че съм била пресякла канала.