Майкъл Конъли - Град от кости

— Така ли беше?

— Не мисля. Но ако аз съм го направила, тогава и Фенел го е направил, а на него не каза и гък.

— Е, ти си новобранецът на изпитателен срок.

— Да. И вече ми писва. Ти как го изтърпя, Хари? Сега си имаш работа и е различно. Това, което правя аз, е да тичам безспир по обаждания, от боклук на боклук, все едно да гася пожар с плюнка. Не правим никакви рекордни постижения и отгоре на това тоя надменен идиот ми повтаря през две минути как съм се орезилила.

Позната история за всяко униформено ченге. Ежедневната работа те поглъща до степен да мислиш, че просто друго в живота няма. Бездна. Затова Бош никога не би се върнал към патрулната полиция. Все едно да запушваш огнестрелни рани с памуче.

— Други очаквания ли имаше в академията?

— Не знам какво съм мислила тогава. Не знам дали ще издържа до момент, в който ще ми се струва, че върша нещо полезно.

— Мисля, че ще се справиш. Трудни са първите две години. После се окопаваш по-стабилно и започваш да виждаш перспектива. Избираш битките и тактиката си. Ще оцелееш.

Насърчението не звучеше убедително и за самия него. Дълго време съмнението за собствения му избор не го беше оставяло. Почувства неистинността в думите си.

— Да говорим за нещо друго — каза тя.

— Добре. — Бош отпи голяма глътка и реши да смени насоката на разговора. Остави чашата си на бара и й се усмихна. — Значи, както си се разхождаше из Андите, изведнъж ти просветна: „Божичко, искам да съм ченге“?

Тя се засмя.

— Не беше точно така. И никога не съм била в Андите.

— Ами богатият, изпълнен със съдържание живот преди да си закачиш значката? Каза, че си обикаляла света.

— Така и не стигнах до Южна Америка.

— Ааа, там ли били Андите? Винаги съм си мислил, чеса във Флорида.

Тя пак се засмя и Бош се зарадва на успешната смяна на темата. Харесваха му зъбите й. Бяха точно толкова леко изкривени, че да не изглеждат чак идеални.

— Сериозно, как стана?

Тя се обърна в стола така, че рамената им се допряха. Погледите им се срещаха в огледалото на бара, зад бутилките.

— Известно време бях адвокат. Само по граждански дела, така че не се вълнувай. После разбрах каква мръсотия е, зарязах адвокатството и започнах да пътувам. Работех, където намеря. Грънчарство във Венеция. Обучавах коне в швейцарските Алпи известно време. Готвачка на туристическо корабче на Хаваите. Видях много свят… но Андите не успях. После се прибрах у дома.

— В Лос Анжелис?

— Тук съм родена и израсла. А ти?

— Също.

Тя протегна чашата си и се чукнаха.

Бош свърши питието си и си сипа ново, без да го е грижа, че е доста по-напред с материала от Брашър. Чувстваше се приятно отпуснат. Хубаво беше да забрави работата за малко. Хубаво беше да си в компанията на човек, не директно замесен в случая.

— И в кой район по точно?

— Не се смей. Бел Еър 1 1 Супербогаташка част на Лос Анжелис. — Б. пр. .

— Бел Еър? Май нечий татко не е доволен от това, че дъщеря му е станала ченге.

— Особено при положение, че той беше собственик на адвокатската фирма, която тя напусна и не се видя, нито чу цели две години.

Бош се усмихна и вдигна чашата си. Чукнаха се пак.

— Смело момиче.

— Да приключим с въпросите — каза тя, след като отпиха.

— Добре. И какво да правим?

— Заведи ме у вас, Хари.

Той замълча за момент, загледан в блестящите й сини очи. Нещата се развиваха със скоростта на светлината и за смазка им служеше алкохолът. Но между ченгета беше така. Хора, принадлежащи към затворено общество — животът им беше подчинен на инстинктите им и те всеки ден отиваха на работа с мисълта, че може да си заработят заплатата и с цената на живота си.

— М да — каза той накрая. — Мислех за същото.

Наведе се към нея и я целуна по устата.

Джулия Брашър стоеше в дневната на Бош и разглеждаше колекцията му от музикални дискове, наредени на стойки до стерео-уредбата.

— Обичам джаз.

Бош беше в кухнята. Усмихна се на думите й. Наля две мартинита, върна се в дневната и й подаде едното.

— Кой ти харесва?

— Напоследък Бил Евънс.

Бош извади от стойката „Kind of Blue“ и го сложи в уредбата.

— Бил и Майлс — каза той. — Без да споменаваме Колтрейн и още неколцина. Няма нищо по-добро.

Когато музиката засвири, двамата се чукнаха, но вместо да отпият, се целунаха. Още преди да отлепят устни, тя започна да се смее.

— Какво има?

— Нищо. Просто се чувствам безразсъдна. И щастлива.

— Аз също.

— Ще ми върнеш ли фенерчето?