Майкъл Конъли: Ченгета

— Затвори капака — каза той, като отстъпи назад.

Едгар внимателно го затвори, като погребален агент, който затваря ковчег. Бош се приближи до куфарчето си, приклекна и остави нещата върху него.

Първо отвори портфейла. В отделенията от лявата страна имаше пълен комплект кредитни карти, а зад пластмасовото прозорче отдясно се виждаше шофьорска книжка. На нея беше изписано името Антъни Н. Алайзо.

— Антъни Н. Алайзо — каза Едгар. — За по-кратко Тони. „ТНА“. „ТНА продъкшънс“.

Адресът бе в Хидън Хайландс, малък придатък на „Мълхолънд“ сред холивудските хълмове. Едно от онези места, заобиколени с ограда и с будка за пазача на входа, в която по двайсет и четири часа в денонощието дежуряха свободни от работа или пенсионирани ченгета от лосанджелиското полицейско управление. Адресът напълно подхождаше на ролс ройса.

Бош отвори отделението за банкноти. Без да вади парите, той преброи две по сто долара и девет двайсетачки. После съобщи сумата, така че Райдър да може да я запише. След това отвори плика. Вътре имаше самолетен билет за полета на „Америкън еърлайнс“ в петък от Лас Вегас за Лос Анджелис в 22:05, Вписаното в него име отговаряше на онова от шофьорската книжка. Бош погледна гърба на плика, но нямаше нито лепенка, нито друг знак, показващ, че притежателят на билета е имал багаж. Обзет от любопитство, детективът остави портфейла и плика върху куфара и се приближи до колата, за да погледне вътре през прозорците.

— Никакъв багаж ли няма?

— Никакъв — потвърди Райдър.

Бош заобиколи към багажника и отново вдигна капака. Той погледна към трупа и с показалец дръпна нагоре левия ръкав на якето. На китката на жертвата имаше златен ролекс. Циферблатът беше заобиколен с кръг от малки диаманти.

— Мамка му.

Бош се обърна. Беше Едгар.

— Какво има?

— Искаш ли да съобщя в ОБОП?

— Защо?

— Жабарско име, не е обран, две дупки в тила. Точна работа, Хари. Трябва да съобщим в ОБОП.

— Не още.

— Сигурен съм, че Булите ще иска да направим тъкмо това.

— Ще видим.

Бош отново огледа трупа, като внимателно се взря в разкривеното, окървавено лице. После затвори капака.

Той се отдалечи от колата и застана до ръба на площадката. Оттам се разкриваше прекрасен изглед към града. Въпреки леката омара, на изток спокойно се различаваха върховете на холивудските сгради. Той видя светлините на „Доджър стейдиъм“, запалени за вечерния мач. „Доджърс“ нямаха никакъв шанс, въпреки участието на Колорадо и Номо. Бош имаше билет във вътрешния джоб на якето си. Но знаеше, че може само да си мечтае за мача. Тази вечер изобщо нямаше да успее да стигне до стадиона. Знаеше също, че Едгар е прав. Всички признаци сочеха, че убийството е дело на мафията. Трябваше да уведомят Отдела за борба с организираната престъпност — ако не, за да поеме изцяло разследването, поне, за да им даде съвет. Но Бош отлагаше този момент. Беше минало много време, откакто бе имал истински случай. Още не искаше да се предава.

Той погледна надолу към залата. Струваше му се някак прекалено на показ — пред тълпата, насядала в елипсовидния амфитеатър на отсрещния хълм. Най-отдалечените сектори бяха почти на едно равнище с площадката, на която беше паркиран ролсът. Бош се зачуди колко души го наблюдават в момента. И отново си помисли за дилемата, с която се бе сблъскал. Трябваше да продължи с разследването. Но знаеше, че ако извади трупа от багажника пред такава публика, това най-вероятно щеше да предизвика ужасна обществена реакция в града и управлението.

Едгар за пореден път като че ли отгатна мислите му.

— По дяволите, Хари, това изобщо няма да им направи впечатление. По време на джаз фестивала преди няколко години една двойка се чукала тук в продължение на половин час. След като свършили, зрителите отсреща ги аплодирали, изправени на крака. А онзи тип им се поклонил, както си бил чисто гол.

Бош го погледна, за да види дали говори сериозно.

— Четох за това в „Таймс“. В рубриката „Само в Лос Анджелис“. Виж, Джери, това тук е филхармония. Със съвсем друга публика, нали разбираш какво искам да кажа? И не искам този случай да се появи в „Само в Лос Анджелис“, нали така?

— Ясно, Хари.

Бош погледна към Райдър. Досега жената не беше казала почти нищо.

— Ти какво мислиш, Киз?

— Не зная. Ти си шефът.

Райдър бе дребна — метър петдесет и два и не повече от четирийсет и пет килограма, при това заедно с пистолета, никога не би стигнала дотук, ако управлението не беше отменило физическите изисквания, за да привлече повече жени. Кожата й беше светлокафява. Имаше права, късо подстригана коса. Носеше джинси, розова риза и черно спортно яке. Но върху дребничкото й тяло якето не успяваше да скрие 9-милиметровия „Глок“ в кобура на десния й хълбок.