Майкъл Конъли - Ченгета

— Значи, ако не го открием, тя ще се измъкне, така ли?

— Така изглежда.

Хари кимна.

— Какво ще съобщи той? — попита детективът. — Началникът, искам да кажа.

— Ще каже нещата такива, каквито са. За едно ще ви похвали, за друго не. Като цяло това не е добър ден за управлението.

— Затова ли ни дава цели два месеца? Защото ние сме носителите на лошата вест?

Стиснал зъби, Ървинг продължително го изгледа.

— Ще смятам, че това не е отговорът ви.

После се обърна към Райдър и Едгар.

— Вие двамата можете вече да си вървите. Свършихме с вас. Трябва да обсъдя един друг въпрос с детектив Бош.

Хари проследи с поглед излизането им и се приготви за гнева на заместник-началника, предизвикан от последната му забележка. Не беше сигурен защо го е казал. Знаеше, че Ървинг няма да го отмине.

Но когато Райдър затвори вратата на кабинета, Ървинг заговори по съвсем друг въпрос.

— Детектив, исках да знаете, че вече разговарях с хората от ФБР и всички ние сме на едно мнение.

— Какво е то?

— Казах им, че с днешните събития е станало съвсем ясно — кристално ясно — че нямате нищо общо с подхвърлянето на веществени доказателства на техния човек. Казах им, че е бил Пауърс и че слагаме край на този аспект от вътрешното разследване на поведението ви.

— Чудесно, г-н заместник-началник. Благодаря ви.

Бош се отправи към вратата, като си мислеше, че това е всичко.

— Детектив, има още нещо.

Бош се обърна към него.

— Когато обсъждахме положението с началника на полицията, остана още един въпрос, който го безпокои.

— За какво става дума?

— По време на започнатото от детектив Частейн разследване се е появила второстепенна информация за връзката ви с осъден престъпник. Това тревожи и мен. Бих искал да получа уверението ви, че връзката няма да продължи повече. Бих искал да предам това уверение на началника.

Бош се замисли за миг.

— Не мога да ви дам такова уверение.

Ървинг погледна надолу към пода. Зъбите му отново бяха стиснати.

— Разочаровате ме, детектив Бош — накрая отвърна той. — Това управление е направило много за вас. Аз също. Поддържал съм ви в трудни моменти. Никога не сте били лесен човек, но притежавате дарба, от която, струва ми се, управлението и градът определено се нуждаят. Предполагам, че това ви прави ценен. Искате ли да настроите мен и други хора в управлението срещу себе си?

— Не особено.

— Тогава последвайте съвета ми и направете каквото трябва, синко. Знаете какво. Това е всичко, което ще ви кажа по този въпрос.

— Да, сър.

— Свободен сте.

Когато стигна до дома си, Бош видя прашен форд ескорт, паркиран до тротоара отпред. Регистрацията му беше от Не-вада. Елиънър Уиш седеше на масата в малката трапезария, четеше обявите в „Сънди таймс“ и подчертаваше подходящите с черен флумастер. В пепелника до вестника димеше цигара. Бош видя всичко това и сърцето му запрескача на бързи обороти. Щом търсеше работа, Елиънър може би щеше да се премести окончателно в Лос Анджелис и да остане при него. Отгоре на всичко в къщата се носеше ароматът на италиански ресторант, усещаше се силен дъх на чесън.

Той заобиколи масата, сложи длан на рамото й и колебливо я целуна по бузата. Тя го потупа по ръката. Когато се изправи обаче, Хари забеляза, че Елиънър чете обявите за даване под наем на мебелирани апартаменти в Санта Моника, а не частта за предлагане на работа.

— Какво готвиш? — попита той.

— Моя сос за спагети. Помниш ли го?

Той кимна, но всъщност не го помнеше. Всичките му спомени за дните, които пет години преди това бяха прекарали заедно, се концентрираха единствено върху нея, върху миговете им на интимност и върху онова, което се бе случило после.

— Как беше в Лас Вегас? — попита той само за да каже нещо.

— Като във Вегас. Град, който никога не ти липсва. Нямам нищо против никога повече да не се върна там.

— Търсиш си жилище тук, така ли?

— Помислих си, че няма да е зле да започна да си търся нещо.

Пет години преди това тя бе живяла в Санта Моника. Бош си спомняше апартамента й с балкона на спалнята. Усещаше се дъхът на морето, а ако човек се наведеше през парапета, можеше да види булевард „Оушън парк“. Той знаеше, че сега Елиънър не може да си позволи такова жилище. Навярно търсеше нещо на изток от Линкълн.

— Знаеш, че няма защо да бързаш — рече Хари. — Можеш да останеш тук. Хубава гледка, спокойно е. Защо не… Не зная, просто не бързай.

Тя вдигна поглед към него, но не каза това, което искаше. Бош го усещаше.