Майкъл Конъли - Блудна луна

Кибъл за миг впи поглед в Каси. Глъчката от опашките пред другите гишета ги обгръщаше отвсякъде.

— Добре, какво те човърка, момиче? Нямам време за глупости. Имам и тежки, и леки случаи и проклета да съм, ако се наложи да те прехвърля при тежките.

Тя плесна с длан по една от купчините папки върху бюрото.

— А и ти не го искаш — прибави жената.

Каси бързо вдигна ръце в успокоителен жест.

— Съжалявам, съжалявам. Нищо лошо не се е случило. Просто имам… просто преживявам гаден момент, нали разбираш?

— Не, не разбирам. Обясни ми.

— Не мога. Не ми стигат думи. Чувствам се като… всеки ден е като предишния. Няма бъдеще, защото винаги е едно и също.

— Виж, какво ти казах, когато за пръв път дойде тук? Предупредих те, че ще е така. Повторението води до еднообразие. Еднообразието е досадно, но не ти дава да мислиш и те пази от проблеми. А ти не искаш проблеми, нали, момиче?

— Не, Телма. Само че все едно съм излязла от килията, но пак съм затворничка. Не е…

— Какво не е?

— Не зная. Не е честно.

От едно от съседните гишета внезапно се разнесе врява — някакъв бивш затворник шумно започна да протестира срещу резултатите от тест за наркотици. Двама от въоръжените пазачи, които охраняваха помещението, бързо се приближиха от двете страни на централната пътека и застанаха до него, готови за действие. След миг Кибъл отново насочи вниманието си към Каси и поклати глава.

— Не че не е честно. Положението ти се определя от закона и си под постоянно наблюдение. Плашиш ме, момиче, и сигурно сама себе си плашиш. Минали са само десет месеца от двегодишния ти изпитателен срок. Хич не се радвам като чувам, че започва да не те свърта само след десет месеца. Мамка му, момиче, в тая стая има хора, дето са с изпитателен срок от по седем-осем години. Даже повече.

Каси кимна.

— Зная, зная. Имам късмет. Просто не мога да не мисля за разни неща, нали разбираш?

— Не, не разбирам.

Кибъл скръсти яките си ръце на гърдите си и се отпусна назад. Каси се зачуди дали столът ще издържи тежестта й, но той се оказа здрав. Жената я гледаше строго. Каси знаеше, че е допуснала грешка, като се опита да й разкрие чувствата си. Всъщност тя я подканваше да влезе в живота й повече, отколкото беше готова да я допусне. Но реши, че след като вече е пресякла границата, спокойно може да продължи.

— Може ли да те попитам нещо, Телма?

— Нали затуй съм тука.

— Знаеш ли… има ли някакви международни договори или спогодби за прехвърляне на условно освободени?

— За какво приказваш, по дяволите?

— Например, ако поискам да живея в Лондон, Париж или някъде другаде?

Кибъл удивено поклати глава.

— Приличам ли ти на туристическа агентка? Ти си осъдена, момиче. Ясно ли ти е? Не можеш просто да решиш, че тука не ти харесва, и да си речеш „А, я да взема да отлетя за Париж“. Чуваш ли се какви глупости дрънкаш? Това да не ти е концерт по желание?

— Добре, просто…

— Веднъж вече те прехвърлиха от Невада и тогава извади късмет заради оня твой приятел от магазина. Но толкоз. Повече няма къде да мърдаш. Поне през следващите четиринайсет месеца, че и повече.

— Добре. Просто си мислех, че…

— Точка по въпроса.

— Ясно. Точка.

Кибъл побутна стола си напред и се наведе над бюрото, за да запише нещо в папката на Каси.

— Не знам за тебе — каза тя. — Но аз трябва да те вкарам в килията за ден-два да видя дали туй ще ти прочисти главата от тъпите ти идеи. Ама…

— Няма нужда да го правиш, Телма. Аз…

— … в момента се пръскаме по шевовете. Тя поклати глава.

— Ти беше най-добрата ми ученичка. Сега не знам. Мисля, че поне ще дойда да те видя някой от следващите дни. Да разбера какво ти е. Казвам ти, Каси Блак, най-добре да внимаваш с мене. Не съм от онез, дето можеш да се ебаваш с тях.

Каси дълго я гледа. Трябваше да измисли начин да разсее лошото впечатление, да върне усмивката на лицето й или най-малкото дълбоката бръчка на челото й.

— Имам чувството, че ти първа ще свършиш.

Кибъл я изгледа остро. Но Каси видя, че напрежението бавно я напуска. Бе поела риск, но надзорничката прие забележката с чувство за хумор. Дори се подсмихна и това накара огромните й рамене да се разтърсят.

— Ще видим — отвърна тя. — Ще те изненадам.

Когато излезе от сградата на управлението, Каси усети, че от плещите й пада тежест. Не само заради края на месечното изпитание. А защото беше разбрала нещо за себе си. Докато се мъчеше да обясни чувствата си на Кибъл, Каси бе стигнала до важно заключение. Преди се бе колебала как да постъпи. Причината не се криеше в посещението й в каньона Лоръл. То само ускоряваше нещата. Все едно да сипеш бензин във вече пламтящ огън. Решението й беше ясно и тази яснота пораждаше в нея едновременно облекчение и страх. Огънят вече се разгаряше. В себе си Каси усещаше слабата струйка разтопена вода от замръзналото езеро, толкова отдавна сковавало сърцето й.