Майкъл Конъли - Блудна луна

„Холиуд Порше“ продаваше нови и употребявани автомобили. Като най-млада от шестчленния персонал, Каси се занимаваше с всички въпроси, свързани с Интернет. Нямаше нищо против, защото в женския затвор „Хай Дезърт“ беше изкарала компютърни курсове и това й харесваше. Предпочиташе да си има работа с клиенти и продавачи от други фирми по Мрежата, отколкото лично.

Проверката й излезе успешна. Откри Кабрио 58 в отлично състояние на един паркинг в Сан Хосе и уреди да й пратят снимки и спецификации. После остави съобщение на клиента, че на другия ден може да дойде да ги види или че тя ще му ги прати в службата веднага щом ги получи.

Единствената пробна обиколка за деня бе малко преди обяд. Рей наричаше клиенти като този „холивудски трепачи“.

Моралес страстно четеше „Холиуд Рипортър“ и „Дейли Върайъти“ в търсене на истории за внезапно прочули се хора. Най-често това бяха писатели, измъкнати от мизерна неизвестност и превърнали се в богаташи, в звезди поне за един ден, след като някое киностудио бе купило новата им книга или сценарий. Щом си набележеше целта, Рей откриваше адреса в справочника на писателския съюз или чрез свой приятел, който имаше достъп до избирателните списъци. После поръчваше да пратят на адреса бутилка скоч, придружена от поздравително писмо. Постигаше успех в малко повече от половината случаи. Човекът телефонираше и накрая идваше в магазина. Поршето представляваше нещо като пропуск за Холивуд, особено за мъжете между двайсет и трийсет години — каквито, изглежда, обикновено се оказваха всички сценаристи. Рей предаваше тези клиенти на продавачите си и си делеше с тях комисионата от всяка продажба.

Пробната обиколка в понеделник бе за писател, съвсем наскоро подписал договор с „Парамаунт“ за седем-цифрена сума. Тъй като знаеше, че от три седмици Каси не е продала нито една кола, Моралес отстъпи клиента на нея. Той се казваше Джо Майкълс и се интересуваше от нова „Карера“ кабрио, автомобил на стойност близо 100 хиляди долара. Комисионата на Каси щеше да се равнява на обичайната й месечна печалба.

Джо се настани на дясната седалка и Каси подкара по Никълз Каниън Роуд до Мълхоланд Драйв, после зави на изток по лъкатушния път. Следваше обичайния си маршрут. Защото именно нагоре по „Мълхоланд“ автомобилът, властта и сексът се сливаха в човешкото въображение. Всеки клиент разбираше какво му продава.

Както обикновено, нямаше голямо движение. Ако не се брояха хлапетата с мощни мотоциклети, пътят беше техен. Каси постоянно превключваше предавките. От време на време хвърляше поглед към Майкълс, за да види дали на лицето му се е изписало онова изражение, което показваше, че сделката е сключена.

— В момента работите ли по нов сценарий? — попита тя.

— Преработвам стар сценарий на полицейски филм.

— Кой участва?

— Не са го заснели. Тъкмо затова преработвам сценария. Диалогът е скапан.

За да се подготви за пробната обиколка, Каси беше прочела статията във „Върайъти“ за договора му. Майкълс неотдавна бе завършил калифорнийската кинош-кола и бе направил петнайсетминутен документален филм, който беше спечелил някаква финансирана от студиото награда. Изглеждаше най-много на двайсет и пет. Каси се зачуди откъде ще намери диалога си. Имаше вид на човек, който никога не си е имал работа с ченге, още по-малко с престъпници. Сигурно разчиташе на познанията си от телевизията или от други филми.

— Искате ли да покарате, Джон?

— Казвам се Джо.

Добър признак. Нарочно беше сбъркала името му, просто за да види дали ще я поправи. Това говореше, че е сериозен и егоцентричен, добро съчетание, когато ставаше дума за продажбата и покупката на сериозни коли, рожба на човешкото его.

— Добре, Джо.

Тя спря на една отбивка, гледаща към холивудския амфитеатър, изключи двигателя, вдигна ръчната спирачка и слезе. После, без да поглежда към Майкълс, се приближи до ръба, стъпи с крак върху парапета, наведе се и погледна надолу към празния амфитеатър. Носеше тесни дънки, бяла тениска без ръкави и разкопчана синя риза. Знаеше, че изглежда добре, и интуицията й поде-казваше, че очите му са впити в нея, вместо в автомобила. Тя прокара пръсти през русата си коса, наскоро подстригана късо, за да може да носи перука. После рязко се завъртя и го хвана, че я гледа. Писателят бързо премести очи някъде към пастелно розовия смог над града.

— Е, какво мислите? — попита Каси.

— Струва ми се, че ми харесва — отвърна той. — Но човек трябва да го усети лично, за да е сигурен.