Майкъл Конъли - Блудна луна

Шумът на недалечната магистрала заглуши стъпките му. Той притисна студеното дуло към тила на Ренфроу. Той се напрегна, но не направи нищо. Хората като него очакваха рано или късно да усетят допира на оръжие до тила си.

— Ясна нощ, а? — рече Карч.

— Току-що си помислих същото — отвърна Ренфроу. — Ти ли си асото купа?

— Да.

— Не те видях да ме следиш.

— Защото не те следих. Изостанал си с десетина години, Лио. Монтирах сателитно устройство на колата ти. Нямаше нужда да те следя.

— Човек се учи, докато е жив.

— Възможно е. Хайде да влезем вътре и да поговорим. Вдигни си ръцете.

Джак хвана с една ръка Ренфроу за яката, а с другата притисна пистолета към гърба му. Закрачиха към къщата.

— Има ли някой друг?

— Не, сам съм.

— Сигурен ли си? Ако открия някого, ще го убия, само защото си ме излъгал.

— Вярвам ти. Няма никой.

Влязоха в нещо като кабинет. В единия край имаше бюро. Една от стените бе скрита до тавана от кашони шампанско. Карч грубо блъсна Ренфроу към бюрото и го пусна. После затвори вратата.

— Застани пред бюрото.

Лио се подчини. Държеше ръцете си вдигнати на височина на гърдите. Джак заобиколи и мина зад бюрото. Забеляза, че отгоре е оставен пликът с картата, както и другият, който вече беше в кутията. И двата бяха отворени. Той седна на стола и погледна Ренфроу.

— Много работиш, Лио.

— А, не знам. Изворчето нещо взе да пресъхва.

— Нима? — Карч кимна към кашоните. — Като че ли се каниш да празнуваш.

— Това е инвестиция.

Джак взе своя плик и извади картата.

— Асо купа. Картата на парите, Лио.

Той я прибра в един от джобовете на гащеризона си. После разгледа другия плик.

— Любопитен съм какво означава седемстотин седемдесет и три. Някакъв код ли е?

— Да, пощенски код.

Карч поклати глава.

— Трябваше да се сетя. За къде?

— Чикаго.

— Да бе, нали работиш за Чикаго.

— Не, не е така. Не работя за никого.

Джак кимна, но усмивката му показваше, че не му вярва. Той разклати плика и отвътре изпаднаха два паспорта. Взе единия и го отвори на страницата със снимката. С кламер за едната му корица бяха прихванати илинойска шофьорска книжка и две кредитни карти. Но повече го интересуваше снимката.

— Джейн Дейвис — гласно прочете Карч. — Странно, на мен пък ми прилича на Касиди Блак.

Той вдигна поглед към Ренфроу, за да проследи реакцията му. За миг зърна изненада, може би дори смайване. Джак се усмихна.

— Да, известно ми е малко повече, отколкото си мислиш.

Разтвори втория паспорт, като очакваше да е на Лио, но видя снимка на момиченце. Името отдолу бе Джоди Дейвис.

— Е, може и да не зная всичко. Кое е това дете?

Ренфроу не отговори.

— Хайде, Лио, не се опъвай. Двамата с теб нямаме тайни един от друг.

— Върви на майната си. Прави каквото искаш, не ми пука.

Карч се облегна назад и се вгледа в Ренфроу, сякаш го преценяваше.

— Вие от Фирмата си мислите, че сте недосегаеми.

— Не съм от Фирмата.

Джак кимна, като че ли развеселен от думите му.

— Ще ти разкажа една история за Фирмата. Едно време в Лас Вегас имаше един илюзионист. Живееше там отдавна и беше работил във всички казина, но без да е истинска звезда. Винаги подгряваше публиката, никога не беше главният номер. И освен това сам отглеждаше сина си. Както и да е, веднъж го ангажираха в „Цирк, цирк“. Дребна работа. Една вечер играел на „Тука има, тука няма“ и трима мъже постоянно го карали да разбърква картите. Нали разбираш — „Размеси ги пак и този път ще позная“. Само че винаги губели. Никога не познавали асото. Един от тях все повече се разпалвал. Като че ли си мислел, че този илюзионист се опитва да го направи на глупак. След края на работното време фокусникът си тръгнал и отишъл в гаража, за да се качи на колата си. И познай кой го чакал там — същите онези трима типове от бара.

Карч замълча, но не за по-силен ефект. Всеки път, щом си мислеше за тази история или я разказваше, гневът кипваше в гърлото му като киселина.

— И единият от тях, шефът, носел чук. Не казали нито дума. Просто го сграбчили и го натиснали върху капака на колата му. Единият му запушил устата с вратовръзката си. После мъжът с чука строшил един по един всичките му пръсти. По някое време илюзионистът припаднал и когато свършили, тримата просто го оставили да лежи на бетона до автомобила си. Никога повече не работи като фокусник. Дори не можеше да скрие в дланта си монета. Изпускаше я на пода всеки път, щом опиташе. Затова си изкарваше прехраната като шофьор на такси и накрая умря като алкохолик.