Конфуций: Добрият път (Мисли на великия китайски мъдрец)

Кунг фу-тзе или К’унг-тцу — живял от 551 до 478 г. пр.н.е., — е станал известен в западния свят преди всичко с латинизираната форма на името си — Конфуций. По негово време територията на Китайската империя е била значително по-малка от сегашната. На запад границата се определяла от склоновете на планините западно от меридиана на Хсинган-фу; на север империята стигала отчасти до географската ширина на по-късната Китайска стена, на изток — отчасти до Янг-тзе.

Централната императорска власт /столица Ло-янг/ се разпаднала век преди раждането на Конфуций. Империята била всъщност обединение от държави, в което властвали князете на дузина ленни княжества. Слаба централна власт, постоянно съперничество и борби между ленните князе, правна несигурност във вътрешността, държавна и морална разруха — в такава безнадеждна политическа и социална атмосфера е живял учителят Кунг.

Той е роден в Хуфу в тогавашното княжество Лу като дете на старо рицарско семейство и следователно принадлежал към висшата класа. За неговия живот се разказва следното: От рано сключеният си брак той имал една дъщеря и един син, когото надживял. През 517 г. предприел пътешествие до Ло-янг, от което се върнал след една година. После в продължение на четиринадесет години се посветил на „учението“ — занимавал се с изучаване на китайската древност и с просветителска дейност, която скоро му донесла почит, тъй като в Китай от край време духовните люде се ползвали с особено уважение. Съществуват предположения, че по-късно е бил министър на правосъдието, но загубил поста си в резултат на интриги, поради което бил принуден да напусне родината си. За него отново започнал живот на странстващ учител. През следващите четиринадесет години той бил из съседните ленни владения, обкръжен от група постоянно сменящи се ученици. Едва на шестдесет и осем годишна възраст той се завърнал отново в Лу, където скоро починал в примирение. Неговият авторитет и слава още приживе били изключителни.

С учението си Конфуций се стреми да посочи пътя към спасението от моралното и политическо блато на своето време. Път, но накъде? Вероятно към една друга, по-добра духовна позиция и по такъв начин — към по-поносими условия на живот. Той изхождал от примера на древността такава, каквато е представена в устните и писмени предания. Затова пътят към по-светлото бъдеще за него минава през традицията на древността. Това е „Добрият път“, който за жалост бил заличен и по които отново смело поемал той и неговите привърженици. За Конфуций това е единствено възможният и правилен път. Следователно човек трябва да познава духовната традиция на древността, за да го открие. Познаването на тази традиция е предмет на неговото неуморно „учение“; да разбираш духовното съдържание на древността и да следваш неговата позиция — това е „Добрият път“. Но и двете неща означават формиране на характер; именно това се превръща в най-важната практическа цел на Конфуций.

Резултатът от неговото учение трябвало да се прояви на дело, защото той никога не е бил теоретик, а е преследвал винаги практически цели. Това е съдържанието на неговата просветителска дейност. Затова той не иска нищо друго, освен да предаде и интерпретира това, което е научил. Той не иска да бъде оригинален мислител или пък новатор. Традицията на древността говори сама за себе си.

Неговите учения имат единствената цел да предават на привържениците му това, което той смята за образец, и да посочват пътя към образцовото. При това той само в отделни случаи дава практически съвети — особено за формирането на характера и самовъзпитанието. В тези съвети той влага такъв смисъл, какъвто древните им придавали; те изрично били предназначени не за отвъдния, а за реалния живот. При неговите учения, освен това, става дума не за обща философска или етична система; по начало при него система няма. Неговите учения никога и никъде не са метафизика, в никакъв случай не са и религия. С религиозни въпроси той въобще не се занимава. Старата народна религия, особено култът към духове и кумири за него е нещо дадено, което, идвайки от древността само по себе си е добро /идеята за централната космическа сила на Тао при него все още не личи/. Естествена даденост за него е и рязкото разграничение между простолюдието и социално по-високопоставените. Нали това е дело на небето — а да спекулираш с него би било безсмислено, дори греховно. Конфуций никога не е искал да бъде социален реформатор. Той бил изключително скромен. Никога нищо друго не е искал да постигне, освен да изведе своите ученици на „Добрият път“, т.е. на пътя на легендарните владетели от древността като Яо, Шун и Йю.