Ралф Питърс - Изменникът

Не знам какво очаквах. Във всеки случай не го получих. Кори изпадна в арктическа тишина, докато минем покрай един супермаркет. Тогава започна да крещи. Риташе по таблото, по пода. Тежък е животът на колите под наем. Беше страхотно изпълнение. Ако не я познавах толкова добре, щях да се хвана.

Овладя се малко преди отбивката за спирката на метрото при „Виена“.

— Лъжеш — промърмори. — Лъжеш ме. Побъркал си се.

Минах през преградите и се приземих на рампата за изхода като тийнейджър с корвета на баща си. Промъкнах се през лабиринта от паркингите на метрото. Опразнени поради уикенда, с отворени врати. Отбих се в един скрит зад стена от храсти помощен участък и подкарах към по-отдалечения му край. Натиснах спирачките миг преди да се забием в дърветата.

— Излез — казах й, но не я изчаках, изскочих от колата и изтичах от нейната страна. Задърпах я навън, съвсем забравил за предпазния колан. Накрая се усетих и откопчах токата. Усещах допира й. Миризмата й. Мразех я. Бутах я и я блъсках навън, докато не се озова на колене на асфалта. Плачеше.

Отворих багажника и зарових из чантите. Момчетата не бяха взели артилерийското оръжие на Кори. Извадих го и се върнах при нея.

Сви се на мястото си. Гледаше нагоре към мен.

Последните вълни топлина ме удряха на талази от покрива на колата.

— Недей. Недей.

Натиснах спусъка. Пак и пак, и пак. Заслушан в тихото прищракване. После й подхвърлих револвера. Плюс куфара й. И чантичката.

В огледалото за обратно виждане видях, че още лежи на асфалта.

Поради поправка бяха затворили вътрешните линии на шосе 66 около реката. Отбивката ме отведе до Розлин. Оттам се прехвърлих към Джорджтаун, което беше голяма грешка. Движението беше ужасно дори в неделя вечер, алеите бяха пълни с хора почти като улиците в Калкута и всеки явно беше настроен самоубийствено. Потокът по кръстовищата не спираше.

На светофара между „Уискънсин“ и „М“ се наредих зад джип с вдигнат гюрук, каран от три мускулести момчета. Между редиците коли лъкатушеше престаряла просякиня с табела — предупреждение срещу хормоните в месото и начина ни на живот. Светна зелено, едно от момчетата в джипа пътьом грабна табелата от ръцете й и се изсмя. Почти я блъснах и бях застигнат от порой клетви.

Не бях стигнал и до университета „Джордж Вашингтон“, когато една полицейска кола — от вида, който вашингтонските ченгета не можеха да си позволят — включи сирената си зад мен. Не знаех дали е защото почти бях премачкал онази вещица, защото си бях играл с огнестрелни оръжия на обществено място, или нещо още по-сериозно. Отбих в най-скъпата бензиностанция във вселената и изключих двигателя.

— Излизай от колата — ми каза ченгето. Неизменните слънчеви очила. Ръцете му бяха нашарени с нещо, което може да беше и белези. Или гангстерска татуировка от времето, преди да премине към добрите.

— Случило ли се е нещо, полицай?

— Изтекла ти е регистрацията.

— Не е.

— Излизай от колата. Веднага!

Излязох. Партньорът му веднага зае мястото ми зад волана.

— Влез в патрулната кола — ми каза г-н Върховно Ченге. — Или предпочиташ да те наритам вътре.

Отвори вратата. Не го каза с истинска злоба. Просто човек, на който му се налага да работи в жегата.

Закара ме в бледоликия Североизток, в един от кварталите, прекалено близо до опасната зона, за да представляват интерес за хора от ранга на лобистите и банкерите. Не включи фаровете или сирената. Не ми даде никаква информация. Предаде нещо по радиото, но не разбрах полицейските кодове. Спря патрулната кола зад едно училище на паркинг, пълен със семейни пикапи и майки с насинени очи. Ченгето ме изведе от колата и ми посочи игрище, на което тълпи ученици от долния курс играеха футбол.

— Някъде там е лейтенант Дики. — Стъмваше се, но още беше със слънчевите си очила. — Не го приближавай в гръб. Много мрази това.

Дики беше седнал в средата на един от секторите. Беше един от малкото мъже. Долу децата бягаха и се блъскаха, а майките им крещяха като римлянки, наслаждаващи се на избиване на християни в Колизеума. Дики беше разтворил на коленете си папка и пишеше нещо.

Не го приближих изотзад, а се изкачих по пейките, ръсейки извинения на кръвожадните мамчета. Дики ме видя, но продължи да пише. Стоях точно под него. Най-после затвори папката и ми посочи мястото до своето.

— Проклет спорт за слабаци — ми каза. — Американските деца трябва да играят американски футбол.

— Синът ти?