— А ако дискетите не са у мен?
— Ще бъде много жалко.
— Ако откажа да участвам? Или ги дам на някой друг?
— Няма да доживееш да видиш реакцията ми.
Пиех по-бавно, но и аз приключих с втората чаша и я оставих на пода.
— Дискетите… на тях са плановете на ББСП, нали? Всичко? И секретните точки? Така ли е?
Генералът кимна.
— Това учудва ли те?
— Ами ако се окаже, че дълбоко в себе си копнея за саможертва? Ако вярвам, че страната се минава с този самолет? Ако всъщност те изпреваря и дам дискетите на някой друг?
— Като повечето мъченици ще умреш за умираща кауза. Умряла кауза. И няма да постигнеш нищо. Ще отнемеш живота на хората около себе си. От суетност, не добродетелност. Ти решаваш, Джон.
Прекоси стаята и постави длани върху един стар глобус.
— Според мен романтизмът е враг на всичко добро, а аз наистина вярвам в доброто, мой човек. Разминаваме се само в изразните средства, не в същината. Вашингтон е град, трагично предразположен към романтизъм. Погрешно се изразих. „Трагично“ е прекалено силна дума за жалките душици по бреговете на Потомак. Вашингтон е патетично отдаден на романтизма.
— Романтика ли е да се дадат триста милиарда долара за самолет, който не ни трябва?
Отлично се владееше. Нито един мускул на лицето му не трепна. Завъртя глобуса. Все едно че играеше на рулетка със земното кълбо.
— Не, Джон. Не е романтично — каза подчертано спокойно. — ББСП е абсолютно реалистичен. Да се противопоставяш на покупката му би било романтично.
— Той не ни трябва. Не можем да си го позволим. И ти го знаеш.
Вдигна ръка, сякаш прогонваше мудна, невидима за мен муха.
— Напротив. Можем да си го позволим. Живеем в много богата страна, синко. Най-богатата в историята на човечеството. И в момента за отбраната си харчим по-малка част от брутния ни национален продукт от когато и да било след Депресията. Помниш резултатите от това. — Потупа глобуса, сякаш беше добро куче. — Тук има много пари. Не се безпокой. А що се отнася до нуждата от този самолет… разбира се, че нямаме нужда от него. Но не в смисъла, който ти влагаш в думата. Не ни трябва от стратегическа гледна точка.
— Погледна към глобуса. Избираше коя страна да нападне. — Обаче имаме нужда от отбранителната си индустрия. Това е скритият ни стратегически коз. — Пак завъртя глобуса. — Отбранителната ни индустрия победи руснаците. Не армията ни. Отбранителната ни индустрия победи пикливите иракчани. Не дебилите като Габриели, които придвижват танковете си със скоростта на детска количка и се притесняват да не им олющят боята. — Размърда огромните си рамене под грубата като дървесна кора кожа на врата си. — Отбранителната ни индустрия е това, от което светът се страхува най-много. Бих оставил хората да умират от глад, за да продължи тя да функционира, Джон. Бих оставял деца да умират от глад. Отбранителната индустрия ни държи на върха. И аз съм твърдо решен да продължаваме да стоим там. — Скръсти ръце и насочи цялото си внимание към мен. Минотавър със змийски очи.
Изведнъж се ухили.
— Упорит си, а? Ето, аз ти предлагам живот в рая, а ти отказваш да приемеш вярата ми. — Усмивката му се разпадна.
— Обичаш ли оръжията, Джон? Пушките? Хубавите пушки?
— В разумни граници.
— Абсолютно си прав. Ела. Нека ти покажа нещо. — Пристегна пак халата си, този път на контешки възел и ме поведе обратно по коридора. Кучето се изправи и ни последва. Влязохме в някакво по-ниско помещение, явно част от оригиналната сграда. Хънт отвори една врата.
Стълби. Водеха надолу. Може би към стаята за мъчения. Кучето почти ме събори в желанието си да е близо до господаря си. Хънт продължи по друг коридор до сводеста врата, наведе се над електронната й ключалка и бързо набра кода.
Стаята беше двойно по-голяма от библиотеката и пълна с всякакви оръжия. Не беше арсенал, струпан от някой маниак. Беше музей. На дълги стойки от черешово дърво бяха подредени стотици мускети, карабини и няколко автоматични оръжия. Някои бяха скрити зад стъклени витрини, други готови за употреба. На отдалечената от нас стена под корниз с форма на подкова блестяха подредени като ветрило мечове, от находки от бронзовата ера до съвременни парадни саби. Имаше арбалети и лъкове, пики и секири. Шлемове и нагръдници. Украсени с дърворезба тояги. Ориенталски ками с форма на животни.
Хънт свали от стойките двуцевка, която приличаше на излята от майстор златар. Отвори я, погледна в дулото, после провери затвора. Извади два патрона от едно чекмедже, зареди оръжието и го постави върху витрината на шкаф, пълен с кавалерийски пистолети.
Читать дальше