Ралф Питърс - Изменникът

— Преди обичах да разправям, че армията на Съединените американски щати е последната калвинистка институция в западния свят. Мислеха ме за луд. „На Пънчи май са му дошли в повече гранатите.“ Но от това можеш и да се възползваш? — Тупна с лапа по бедрото си и разкри загрубялата като на влечуго кожа по китката си. И белезите от изгаряне. — А Въздушните сили не са с нищо по-различни от проклетите йезуити. — Отпи, махна със свободната си ръка и се облегна назад. — Възхищавам се от калвинистите, Джон. От чувството им за реалност, за дълг. Дисциплината им, чистотата на формите. Убеждението, че са богоизбрани, и всичко това преплетено с панически страх от провала. От комбинацията излиза добър военен. — Погледна ме с очи, видели повече, отколкото можех да си представя. — Лошото е, че всичко това не е много подходящо за цивилния живот след уволнението. — Видях, че от ръката, с която държеше чашата, липсват два пръста. — Лично аз уважавам Въздушните сили. Малките задници са усетили накъде духа вятърът. Не си мръдват и пръста, а получават каквото искат. Трябва да разберем как го постигат.

Пресуши чашата, остави я и се наведе към мен.

— Не бъди проклет калвинист, Джон. Горе не очакват да си безгрешен. Църквата на живота прощава по-дребните нарушения. — Ухили се. Зъбите му бяха прекалено равни. Зачудих се кой от враговете му се фука с оригиналите. — По дяволите, взимай пример от проклетия президент.

— Вярвам, че между доброто и злото има разлика.

— И аз, Джон, и аз. Но животът не е толкова подреден, колкото ни се иска да бъде. Искаш ли още? — Скочи от стола си и доля чашите. — Ако мислех като теб, нямаше да доживея до края на първата си военна кампания. Кариерата ми щеше да е кратка и съвсем не толкова приятна. Съпроводена с прекалено много провали. — Отпихме едновременно. Лабрадорът скимтеше зад вратата. — Е, аз оцелях. И забогатях. — Поклати глава при спомена. — Не защото съм бил на страната на злото. Не, по дяволите. Защото осъзнах, че понякога, за да се добереш до голямото добро, е необходимо да минеш през няколко малки злини. Нали затова и имаме армия. Убивай ближния си, за да възтържествува по-висшата правда. Не съм ли прав?

— Къде е Тиш?

— На сигурно място.

— Тук ли я държиш?

— Не ставай глупак.

— Какво ще стане с нея?

Усмихна се. Фалшива, малка усмивка.

— Зависи от теб. Както и съдбата на много други хора. Между другото, спиш ли с русата?

— Не.

— Така си и мислех. В теб има прекалено много от калвиниста. На твое място щях да го направя. Изглежда породиста кучка. А и животът не ни предлага кой знае колко възможности. Чукай я. Кефи се. Ще ти бъде простено. — Усмивката му се разшири леко, сякаш някой я управляваше с дистанционно. — „Да, над кръста те жени са, а кентавърки под него! Дотука ги владеят боговете, оттук надолу — дяволът!“ 35 35 Шекспир, „Крал Лир“, IV действие, VI сцена, превод Валери Петров. — Б.пр. Да не си от тия, дето се страхуват от жените? Повечето мъже са такива. — Усмивката стана дяволита, явно мислеше за нещо лично. — Знаеш ли защо обичам Шекспир? Защото на копелето му е стискало да убие оная добродетелна малка кучка в края на „Лир“. От нея се искаше само да почетка малко татенцето си. Но не, беше прекалена пуританка, от тия лицемерни светици, дето го правят само на тъмно. — Изгледа ме с 45-калибровите си очи. — Животът го прецакват светците и пуританите, Джон. Шекспир е схванал същината.

— Кой беше в колата?

Не ме разбра. Повторих.

— Кой беше в моята кола? Тялото, което пробутахте за Тиш.

Устните му се извиха като обгорена, нащърбена раковина. Представата му за усмивка.

— Калвинистът в теб може да спи спокойно. Дори повече от марксиста. Не беше от избраниците на съдбата. Лумпенпролетариат, в най-прекия смисъл на думата. Бездомна. Луда. Безполезна. От тия, дето просят по супермаркетите. Няма да липсва на никого. Самият Калвин не е обичал много просяците.

— Спести ми идеологическите си хамалогии.

Направи всемогъща гримаса.

— Добре. Ще ти го кажа направо. Пет пари не даваш за тази жена. Щастлив си, че в колата не е било гаджето ти. — Ухили се неочаквано, като въздушно нападение. — Сега се сещам, че госпожица О’Мейли е истинска католичка. Разбира идеята за изкуплението. И прошката. Силата на изповедта. Милосърдието. И вярата. Фрашкана е с вяра. Но това е само още един пример за, как ги нарече, „идеологическите ми хамалогии“? Харесва ми. Смел си, синко.

— Дори и да не ми пука за жената, уважавам закона.