Ралф Питърс - Изменникът

Изтрезняването дойде прекалено рано.

Стоях до леглото й, докато повече не можех да я гледам, после върнах револвера в легълцето му в чантата ми и се измъкнах навън. Седях опрян на стената на мотела още по шорти и тениска и зяпах нарядко преминаващите коли.

Когато се върнах вътре, хоризонтът вече бледнееше. Поспах малко. Сънят ми не беше спокоен. Когато най-после се отказах и станах, Кори още спеше. Беше наистина красива жена.

Взех си душ и се облякох. Шумът я накара сънливо да открехне клепачи.

— Надолу по пътя има закусвалня — й казах. — Ще се поразходя и ще взема нещо за ядене.

— Не ям сутрин. — Гласът й беше дрезгав от съня. — Само кафе. Ако обичаш. Черно. И може малко сок. Добре ли си?

Излязох. Исках да не се връщам никога, просто да оставя Кори и всичко останало в евтината мотелска стая.

Мотелът беше в покрайнините на града. Табели сочеха пътя към междущатската магистрала. Беше неделя сутрин в един чист свят. Минаващите коли и пикапи бяха пълни с хора. Отиваха на църква. По това време във Вашингтон хората бягаха, за да се отърват от излишните килограми, и четяха сутрешните вестници.

Закусвалнята беше еталон за мирно съжителство. Старци с тиранти, няколко скитници. Експедитивна сервитьорка. На крайната маса беше седнало пременено в неделните си дрехи многочленно семейство. Въздухът ухаеше на пържен бекон и кафе.

Седнах на един стол в ъгъла. Реших първо да се нахраня. Не изгарях от нетърпение да се върна в мотела. Без да ме е питала, сервитьорката ми донесе кафе. Менюто им не беше особено здравословно.

Беше трудно да си представиш, че цели цивилизации са съществували без кафе. В закусвалнята го правеха остро и доста редичко. Но беше топло.

Двама старци се смееха на нещо, което само те разбираха.

Поръчах голяма закуска. Ерата на прогонващото апетита пъзливо отчаяние беше отминала. Докато чаках храната, развалих пари и от външния автомат си купих неделния „Поуст“. Изданието беше подготвено преди края на обсадата на общежитието в Атланта.

Изпих още една чаша кафе, удивен колко нормално си живеят останалите хора. За вестниците отдавна бях мъртъв, стара история. Тиш се беше появила съвсем замалко. Нахраних се бързо, без никакви церемонии, и изядох дори малките пакетчета шунка, които вървяха с препечената филийка.

На стола до мен седна набит мъжага. С изскочили от тениската мускули и малко дяволче, татуирано върху огромния му бицепс на общ работник. Дрехите му бяха раздърпани, брадата и мустаците сивееха. Едва се крепеше на границата на лудостта. От типа, който кисне из закусвалните по американските второкласни шосета.

Келнерката му донесе кафе, доля и моята чаша и отиде да вземе чиния палачинки от кухнята.

— Пишат ли нещо интересно? — попита ме мускулестият.

— Може да го прегледаш.

— Много ви благодаря. — Извади портфейла си и остави на барплота 20 цента. — Не искам да си развалям закуската. А сега си вдигни задника оттук, излез спокойно и се качи в белия микробус.

Оставих чашата си.

— А ако не го направя?

Можеше да се оправи с мен. Мускулите ми бяха като на военен. Неговите бяха истински. И не приличаше на човек, който би отстъпил пред по-слабия.

Усмихна се под мустак.

— Ами тогава ще трябва да те убия. — Погледна огромната розова панделка на кръста на сервитьорката. — И нея. И още няколко от тези примерни граждани. За да изглежда както трябва. — Глътна набързо кафето си. — И момичето в хотела. И червенокосата ти дивачка.

Една голяма ръка стисна здраво рамото ми.

— Решителният момент — ми каза. — Цялата тази история достигна точката, в която или стигаме до някакво разбирателство, или елиминираме другите страни. Както кажеш ти, полковник.

Ескортът ми ми посочи няколко подредени около басейна сгъваеми стола. Сред баровската обстановка приличаше на избягал затворник.

— Сядай там. Той ще дойде, като свърши.

Седнах под чадър на сини и бели ивици. Някакъв мъж плуваше по дължина на басейна. Със злоба. При всеки тласък над водата се показваше почерняла от слънцето бръсната глава. Последвана от чудовищни рамене. Бях виждал много плувци в по-добра форма, но нито един с повече хъс. Този сякаш имаше сметки за уреждане със самата природа.

Излезе навън след последната отсечка, която спокойно можеше да му докара някой инфаркт. Мокър. Поемащ на пресекулки целия запас от кислород на Северна Америка. Свали плувните си очила и ги захвърли на някаква масичка за напитки. Отправи се към мен и за момент ми заприлича на Минотавъра.