Ралф Питърс - Изменникът

Кожата ми настръхна от хлада на климатика. Следвах Хънт по коридор със стени, обсипани с ловни литографии, и плячката, събрана през дългата му презокеанска кариера. Отвори една врата и каза:

— Влизай. — Задържа я, докато минах. Учудих се колко нисък беше, много по-нисък от мен, но по — голям във всяко друго отношение. Можеше да ме разкъса, стига да поиска.

Кучето остана в коридора и жално заскимтя. Без да му обръща внимание, Хънт затвори вратата. Намирахме се в най-красивата библиотека, която съм виждал, като се изключат рекламните брошури. Седнах в кафяво кожено кресло с качество, което никога нямаше да мога да си позволя. Дори и да оживеех до следващата си покупка на мебели.

Камериерката почука, остави сребърен поднос с бутилка и две чаши и излезе. Явно знаеше какво ще поиска Хънт и го беше приготвила предварително. Кучето скимтеше за внимание, но не посмя да я последва в стаята.

— Добра прислужница — каза ми генералът. — Доведох я от Ел Сал. Цялото й проклето семейство беше изклано. От нас. Роберто може и да беше боклук, но наш боклук.

— Това начин да ми кажеш, че Али Алстрьом работи за теб ли е?

Изсмя се. Доста шумно.

— По дяволите, знаех си, че двамата с теб ще се разберем, Джон. Е, добре. „Признавам греха си.“ Не можеш да провеждаш външна политика без хора като Алстрьом. Нито да въртиш бизнес. Някога да си си купувал кола от мормон? — Усмихна се, този път беззвучно. — Достатъчно си интелигентен да разбереш ползата от човек като Али. Така че не се прави, че не разбираш.

Библиотеката беше великолепна. Не много голяма, но достатъчно, за да побере красиво старо бюро с дърворезба по подпорите — гонещи се кучета и елени — и четири стилни стола. Книгите по лавиците изглеждаха скъпи, ценени и четени. До мен имаше няколко различни издания на Шекспир, нито едно от които не беше ново. Както и в коридора картините бяха все ловни сцени, кучета или различен дивеч.

Тъкмо мислех да кажа на генерала какво точно мисля за Али и всеки, който би го наел, когато той се изправи. Беше проследил погледа ми.

— Ландсиър. Страхотен е. По дяволите, може и да не е изкуство от типа на Констейбъл и Търнър. Но аз го харесвам. Всички критици могат да си затворят големите уста.

— Не са казали нищо лошо за Ландсиър.

— И много правилно. — Наля джин и тоник в двете чаши. — Помниш ли онази изложба във Фили 34 34 Филаделфия. — Б.пр. през 80-те? Знаеш ли защо беше цялата работа? Няколко картини на Ландсиър се бяха появили на пазара. И качиха цените. Всичко е бизнес, Джон. Истинският арбитър на красотата е доларът. Значи се интересуваш от изкуство? Повечето военни не биха различили Ландсиър от избухнала мина.

Свих рамене.

— Ходя по изложби. Не всичко ми харесва.

Подаде ми едната чаша и аз я поех. Нямаше да ми навреди.

— Харесвам търговията с картини. Същото е като Вегас, само че по-вълнуващо. По-реално. Запомни го от мен, и тук става дума само за пари. За нищо друго. Ако си отделиш достатъчно пари за търговете, „Метрополитън“ ще представи изложба-ретроспекция на всякакви драсканици. С огромен каталог с научни коментари. „Елвис като алегория“. Чел ли се Маркс?

Кимнах.

— Копелето е мразело да се къпе, знаеше ли? Като проклетия Че Гавара. Жалко, че не бях там, когато му видяхме сметката. Моята лична теория е, че комунизмът се провали, защото копелетата нямаха чувство за лична хигиена. Добрата хигиена е отличителен знак на дисциплинирания човек. — Отпи огромна глътка. Имаше енергия да се хвърли с всички сили в каквото и да правеше в момента. — Жестокостта не е дисциплина, Джон. Тя е проявление на недостиг, на безсилие — винаги съм я използвал само в краен случай. Когато стана жесток, значи че играта вече е сериозна. Че ми е писнало. Но да се върнем на Маркс. Виж, миризливото копеле не е било глупаво. Усетило е алчността. Как истински е устроен светът. Само дето не е могъл да приеме, че алчността не е монопол само на привилегированите класи. Мразел е реалността, възпявал всичко останало. Типичен шибан интелектуалец. Но все пак ценен. Намирам го за много поучителен. Чел ли си Макс Вебер?

Кимнах отново. Като ученик бях невероятно съвестен.

— Браво. Вебер ми е любимият. Не алчността ни ръководи, а чувството за дълг. Или призванието. Неуморимостта на истинския посветен. Преследването на граала. Същото като да си войник. Алчността е за хората втора категория, Джон.

Джинът беше първокласен. И нереален като всичко останало.

Хънт се засмя, но не толкова силно като първия път.