Ралф Питърс - Изменникът

Тялото му беше нашарено с белези. Кожата — загрубяла. Изглеждаше така, сякаш някой го беше разглобил на части и после набързо сглобил наново.

Изправих се.

Подаде ми огромната си ръка.

— Роско Хънт. Викай ми Пънчи. Значи ти си тоя, дето изпили нервите на всички, от Христос до Буда.

Не прекали с ръкостискането. Не беше нужно. Дланта му беше силна и влажна. Извърна се наполовина и взе огромна хавлия от приготвения на една пейка куп. Изтърка главата си и после я уви около нея като тюрбан. Стоеше му като монашеска качулка. Наведе се, свали плувките и пухтейки, се подложи на слънчевите лъчи.

— Мога ли да ти казвам Джон?

— Имам ли право на избор?

Повдигна на милиметри едната си вежда, при което кожата над нея се набръчка.

— Майната му, синко, всеки има право на избор. Животът е пълен с алтернативи. Нали затова е проклетата свободна воля. Само трябва да си готов да си поемеш отговорността след неправилните решения.

— Наричай ме както си искаш.

Пусна хавлията на плочите и се намъкна в син халат от фин памук. С емблема на хотел „Ориент“ в Банкок. На масата имаше чаша и кана с вода. Ледът вътре беше изтънял до полупрозрачни перца. Той надигна каната и отпи направо от нея.

Изтри загрубелите си устни с опакото на дланта. Кожата около устата му изглеждаше като изгорена.

— Честно да ти кажа, не искам да ти викам както и да било. Ще ми се да не бях чувал за тебе. Ти си като таралеж в гащите. — Погледна ме със закалени от интелигентност очи. — Но ето ни тук.

— Мястото не е лошо — кимнах към огромната къща.

— На мен ми харесва. Добре, да влезем вътре. Ще пийнем по нещо. — Вървеше, сякаш би предпочел да спринтира. Прекалено много енергия за едно тяло. — Магдалена — извика. — Магдалена.

Веднага се усещаше, че Роско Хънт е истински. Представляваше всичко, което колкото и да се удряше в гърдите, Габриели никога не можеше да бъде. Другите повишаваха глас, той ти повишаваше нивото на адреналина.

Ескортът ми ме беше довел — след като на два пъти сменяхме коли в разни горички — до тузарско имение между шосе 66 и Мидълбърг. Местността беше като рекламен парк за милионери. Явно нямаше значение, че виждам къде отиваме. Ескортът и шофьорите се притесняваха само да не ни следят.

Имението беше от по-големите, които не се виждат от магистралата. Просто отбивка от пътя с тухлени колони и надпис „Частна собственост“. Аркади от дървета. Бяла ограда, дълга колкото граница на държава от Третия свят. От едно възвишение успях да мерна малко езеро и частно летище с увиснало в жегата флагче. Бялата мраморна къща изглеждаше така, сякаш е била строена през XVIII век за някой сериозен играч. Всяко следващо поколение беше прибавяло по някое крило или етаж. Беше голяма, несъвършена, колкото трябва да е, и недостижима.

Задното крило беше остъклено. Отвори се врата и към генерала се втурна черен лабрадор. Последван от латиноамериканка с униформа на камериерка. Беше достатъчно обикновена да не предизвиква смут в казармите.

— Умира да плува с мен в проклетия басейн, затова го затварям — обясни Хънт. Помислих, че кучето ще се хвърли върху му, но на сантиметри от господаря си то спря и изплези език.

— Добро момче. Добре, Кастро, ела. — Генералът се потупа по бедрото и кучето се заумилква. — Обичам го този звяр. Но не искам да плува с мен. Магдалена.

— Si, senor general.

— Донеси ни едно шише джин с тоник. Обичаш ли джин с тоник, Джон? Само това става за пиене в тази жега. Гладен ли си?

— Преядох на закуска.

Изсумтя.

— Още по-добре. Човек не може да говори сериозно, докато яде. Само гадните политици го правят. — Изсумтя пак, а кучето му пригласяше. — И без това копелетата не говорят за нищо сериозно. Харесва ли ти Вашингтон?

— Интересно място.

— Не става за военни. Прихващаш всякакви лоши навици. Отпускаш се. Най-лошото за един мъж. — Изгледа ме. — Ти обаче се поддържаш в доста добра форма.

— Старая се.

— Някое от моите момчета ли ти е подредило така окото?

Поклатих глава. Удареното от франсето място не беше подуто или посиняло особено, но Хънт беше свикнал да обръща внимание на всичко.

— Присъствах на малко разгорещен семинар по международни отношения.

Изръмжа, обърна ми гръб и ме поведе към къщата. Мъж, забравил какво е страх. Хънт беше изключение сред изключенията. Не вярвам, че би оцелял в друг род войски освен в Специалните части. Беше прекалено деен. Сигурно първата му работа на тоя свят е била да се сбие с доктора, който го е израждал.