Ралф Питърс - Изменникът

Няколко секунди мълчаливо й се възхищаваше.

— Холандия си е Холандия. Красота. — После се обърна към мен. — Джон, имаме привилегията да живеем в най-великата страна, по най-великото време. Няма враг, който да се осмели да ни предизвика. Поне в близкото бъдеще. — Обхвана с поглед лъскавите редици дърво и метал. — Не, приятелю, ние сме на върха. И нашата мисия — твоята и моята — е да направим така, че да се задържим там. Да браним новосъздадената американска империя, която политиците никога няма да признаят, че притежаваме незаменимата подкрепа на нашата отбранителна индустрия. — Последва най-дългият смях за деня. — Нареждаме се веднага след боговете.

— Показвал ли си тази колекция на сенатор Фауст?

Направи гримаса.

— По дяволите, само така успях да му затворя нахалната уста. — Взе една рапира и замахна във въздуха, изпробвайки тежестта на стоманата. — Но да се върнем на въпроса. Дискетите. Важни са по две причини. Първо, не искаме секретната ни информация да се въргаля наоколо така, че лошите момчета да проучат слабите ни места. В по-дългосрочен план става дума за технологическо превъзходство. В този самолет вече са вложени десетки милиарди. Нелегално. И даже ние не можем да си позволим да раздаваме безплатно технически подробности. Дори и тези, които ги крадат, да не могат да ги изпълнят, нищо не им пречи да излязат на пазара с по-добри модели. Всъщност ще е много по-разумно да постъпят точно така. Не имитирай, а обезвреждай с противоположното. В непрекъсната война с бившите си съюзници сме, защото всеки се опитва да надмине постижението на другия. Търсят големия си шанс да пробият. Съюзниците ни са злобни същества, Джон, дребни и зли. Не могат да понасят превъзходството и успеха ни. Както и нас самите. Мразят ни повече от враговете ни. Европейците ще съсипят континента си само и само да ни злепоставят. Японците са си все същите изроди. — Прокара ръка по изложен в дървено гнездо самурайски меч. — В ББСП са заложени възможности, каквито не можеш да си представиш. Каквито човечеството не може да си представи. Дори и сега не мога да ти кажа точно какви. И не искаме да ги разкриваме пред никой друг.

— Опитваш се да ме убедиш, че… отбранителната индустрия е по-важна от армията?

Вдигна ръка към брадичката си и от ръкава се показа още загрубяла кожа.

— Да. Може и да не ти харесва. Но е истина. Днес ни пазят компаниите като „Макон-Болт“. Редник Джо е анахронизъм.

— И го казваш точно ти? След всичко, което си преживял?

Генералът се усмихна снизходително.

— Доволен съм от кариерата си. Един бог знае какво щеше да излезе от мен, ако не бях открил армията. Най-вероятно щях да свърша зле. Но аз наистина с удоволствие се поставих в служба на родината си. Бях способен, имах талант. Успях там, където другите се пречупваха. Обичах нещата, които бяха забранени за по-слабите от мен. — Поклати глава. — Но няма да се преструвам, че кариерата ми е била с по-голямо значение, отколкото беше в действителност. Загубихме повече от битките, в които участвах. Ако трябва да съм честен, не беше нужно въобще да ги започваме. Времето на войника отмина. Отиде си. И няма да се върне повече. Аз съм едно изкопаемо.

— За бога! — казах. — Погледни вестниците. Днешните войни се водят с мачетета и ръждясали пушки. Плюс някой случаен клетъчен телефон. Като по времето на Каин и Авел. Къде е мястото на ББСП във всичко това?

Отхвърли доводите ми, сякаш бяха прашинки пепел.

— Някой от тези конфликти да застрашава страната ни? Хайде, синко. Остави тия неща на клюкарите. Ония са пришки по задника на света. Намесваме се от скука. Ако решим да действаме сериозно, можем да ги унищожим отведнъж.

Взе в ръка карабината, която беше заредил.

— Джон — каза. — Наистина си мислех, че ще размишляваш по-трезво. Опитах се да те убедя. Но започва да ми писва.

Насочи пушката към лабрадора и натисна спусъка. Изстрелът отекна в ушите ми.

Тялото на животното се разхвърча по килима. Главата му рикошира в по-далечната стена. По дънките ми плисна кръв.

Ушите ми пищяха от ехото. Хънт ме изгледа по начин, който ме накара да отвърна очи от мъртвото животно.

— Само искам да ти покажа, че не се шегувам. Имаш 48 часа да ми дадеш дискетите.

На връщане карах с тръгналата обратно към Вашингтон неделна тълпа. С жената, която беше нагласила да умра с пистолет, пълен с неизползваеми оловни топчета. Мълчеше, но усещах, че мозъкът й работи като миниатюрен, мощен компютър. Какво знаеше? Какво искаше? Когато ме върнаха в мотела, я заварих седнала на леглото си. Пазеха я двама от хората на Хънт. Въоръжени. Предполагам, че чарът й започваше да се поизтърква, защото не личеше да са установили някакви по-сърдечни отношения помежду си.