Петър Копанов: Смяна на професията

Отначало Кузнецов се уплаши, че ще се побърка. Досега не се беше сблъсквал с подобни проблеми. Досега всичко беше ясно: формулираш целта — или я приемаш като заповед от началството, след това определяш средствата, с които да я постигнеш, избираш стратегията, и накрая действаш. Или чакаш да дойде моментът да действаш. Сега този подход просто не вървеше. Нямаше цели. Нямаше стратегии. И средства нямаше.

Тук си казаха думата подготовката и опитът: като не знаеш какво става и се съмняваш — спираш. И чакаш да си изясниш обстановката. И мислиш.

Само че единственото нещо, което не особено склонният към философски размисли мозък на Кузнецов успя да измисли беше една не особено изтънчена перифраза на Декарт: изпитвам неудобства, следователно съществувам. Единственото, което му оставаше да прави, беше да чака. И да мисли. С надеждата, че рано или късно ще дойде мигът, когато решението ще се появи.

Така че Кузнецов продължи да ходи на работа и да подготвя нови бойци за спецчастите. И да чака. И когато му предложиха едногодишната командировка в Мозамбик, той въобще не се колеба дали да приеме предложението. Една година далеч от тази лудница. Така че въобще не се замисли, а прие това назначение с облекчение, стегна си багажа и замина за Мозамбик.

Задачата на полковник Кузнецов наистина беше лека. Поне за човек с неговата квалификация. И прилично заплатена. Освен заплатата му на полковник вървяха и командировъчните, половината от които се превеждаха в сметката му у дома, а другата половина му се изплащаше в брой на място. В твърда валута. 300 долара месечно.

В какво конкретно се състои задачата полковник Кузнецов научи едва при пристигането си, но както и подозираше тя се оказа съвсем лека: реорганизиране и ръководене на охраната на секретен съветски обект. Секретният обект беше морска база, разположена в северния град Пемба на брега на океана, обслужваща съветските ядрени подводници, патрулиращи в Индийския океан. Цялата реорганизация се сведе до проверка на досегашната система на охраната и промени в режимите на охрана. В тази част на Мозамбик на практика нямаше „въоръжена съпротива“ срещу местния режим, така че нямаше и от какво да се се пази базата. Истинският проблем беше безделието. И удобството. Всъщност нямаше какво да се прави през по-голямата част от времето. Нито вестници, нито телевизия. Даже радиостанциите не се чуваха добре в този край… което си имаше и добрата страна, тъй като нищо от ставащото в лудницата, от която беше избягал, не достигаше до сетивата и до съзнанието му.

И в същото време Кузнецов за пръв път в живота си се почувства бял човек. В буквалния и преносния смисъл на думата. Ще си позволя да поясня какво имам впредвид: Мозамбик е населен с племена от фамилията Нигер-Конго, подгрупа Бенуе — Конго. Известни са още като Банту и са си типични негри — черни, та чак леко синеят ☺. В провинцията Кабо Делгадо, където оперираше Кузнецов, живееха три народности от тази група: маконде на североизток, яо на северозапад и макуа в централната и южната част. И трите народа бяха мирни и спокойни. Проблемни бяха хората от племето малави, които населяваха централната част на Мозамбик по поречието на Замбези, т.нар. Коридор Бейра, като причината беше че искаха да се отцепят и да се присъединят към сънародниците си от самата страна Малави, заемаща западния бряг на езерото Няса. Ако това станеше, Мозамбик щеше да бъде разкъсан на две части — северна и южна, и да се разпадне като държава. Ясно беше, че централното правителство не може да допусне това и разправията, включително и военна, си беше налице. Само че тази разправия както вече казахме беше далеч на юг. А в Пемба и провинцията Кабо Делгадо беше спокойно.

Освен че бяха кротки, местните бяха и много бедни. За 3 долара на месец Кузнецов си нае прислужник, който му готвеше, переше, чистеше и поддържаше къщата, в която полковникът беше настанен. За около 5 долара на месец си купуваше толкова много банани, кашу, фъстъци и какво ли още не от местните храни, че около половината от продуктите му оставаха и той ги даваше на прислужника като добавка към заплатата от 3 долара. За 15 долара на месец можеше да си наеме не една а 3 любовници, които да са готови на всичко за него. От последното обаче той се отказа. Не че беше сбъркан или импотентен — съвсем нормален мъж си беше. Просто негърките не бяха негов тип. Така че много внимателно обясни на местните сутеньори, че още се чувства изморен от предишната служба и засега ще почака, пък като се възстанови ще ги потърси.