Алън Кол - Стен

— Трябва да запомниш, момчето ми, зависи как гледаш на мечката.

— Тате, а какво е мечка?

— Знаеш. Онова, за което ходи на лов Имперската гвардия. Виждал си я на живино.

— А, да. Прилича на Съветника.

— Малко… Само дето е малко по-космата и не е толкова тъпа. Все едно, когато си вътре в ловната кола и гледаш мечка, не ти се струва толкова лоша. Но когато мечката се изправи срещу теб…

— Не разбирам.

— Тази мечка е като Вулкан. Ако си горе в Окото, сигурно ще ти се струва много добре. Но когато си мигри тук долу…

Амос Стен кимна замислено и си наля още половин литър наркобира.

— Всичко, което трябва да запомниш за борбата с мечката, Карл, е никога да не ти хрумва да отстъпваш. А най-важното, да гледаш преди всичко да не допуснеш мечката изобщо да те докопа.

Този урок Стен вече го беше научил. От Елмор. Елмор беше старо мигри, което държеше самостоятелен апартамент в края на коридора. Но повечето си време след смяната Елмор прекарваше в игралния отсек за децата и им разказваше истории.

Бяха до една невероятни, изпълнени с чудеса приказки, част от устната традиция, която индустриалната селяния от хиляди светове беше донесла на Вулкан, създавайки си собствен нелегален фолклор.

„Беглецът, който се заселил на Ардмор“. „Призрачният кораб на Капелла“. „Селянинът, който станал крал“.

И легендите на самия Вулкан. „Отрепите, които спасили Компанията“. Страшните, разказвани шепнешком истории за складове и куполи на фактории, неизползвани от човешки същества от поколения… но сред тях все още нещо живеело и се движело.

Любимата на Стен беше онази, която Елмор разказваше най-рядко — как един ден нещата щели да се променят. Как някой щял да дойде от друг свят и да поведе мигритата нагоре, към Окото. Денят на възмездието, в който рециклиращата система щяла да изплюе кръвта на екзеците. Най-доброто в нея беше финалът, когато Елмор тържествено заявяваше, че мъжът, който щял да поведе мигритата, сам щял да бъде мигри.

Родителите от коридора нямаха нищо против Елмор. Напротив, бяха му благодарни, че се занимава с децата им, за да не им се пречкат в краката, и всяка година в Деня на Основателя събираха пари, за да купят подарък на Елмор. Дори и някой от тях да знаеше, че повечето от историите, разказвани от Елмор, са насочени срещу Компанията, не коментираха нищо. А и не ги интересуваше.

Все пак краят дойде неизбежно. Някое хлапе разказало на неподходящия човек. Като Съветника например.

И след една работна смяна Елмор не се върна. Всички се зачудиха какво ли му се е случило. Но темата скоро стана отегчителна и постепенно всички го забравиха.

Освен Стен. Веднъж той отново видя Елмор, в Реда. Старецът беше измършавял и залиташе тромаво зад една машина, почистваща улицата. Спря до Стен и го погледна.

Устата на Елмор се отвори и той понечи да заговори. Но езикът му увисна безпомощно и от устата му излязоха нечленоразделни, гърлени звуци. Машината изсвири и Елмор покорно се обърна и се затътри след нея. Думите изпълзяха в ума на Стен: изгаряне на мозъка.

Разказа на баща си какво е видял. Амос му отвърна с гримаса.

— Запомни добре един много прост съвет, момчето ми. Когато те са на заг, ти трябва вече да си на зиг.

— Какво ти казах за зиг-ването, синко?

— Не можах, татко. Те бяха четирима и всичките — по-големи от мен.

— Много лошо, момчето ми. Но ще има много по-неприятни неща, отколкото можеш да си представиш сега. Е, и как ще се оправиш тогава?

Стен помисли за миг.

— Ами, те няма да са толкоз големи откъм гърба, нали, татко?

— Това е ужасна мисъл, Карл. Ужасна. Най-вече защото е вярна.

Стен се изправи.

— Къде тръгна?

— Ами… отивам да поиграя.

— А, не. Първо ще изчакаш да ти се махне тази синина на окото. И да накараш хората да забравят.

Две седмици по-късно едно от четирите хлапета се катереше по въже по време на час по физическо. Въжето изведнъж се скъса и момчето се стовари от двадесет стъпки височина върху стоманената палуба.

Три дни по-късно други двама от същата групичка проучваха някакъв недостроен коридор. Сигурно беше само въпрос на лош късмет, че бяха застанали под една стенна плоча тъкмо когато стегите й се скъсаха. След като изписаха момчетата от болницата, Съветникът нахока родителите им.

Главатарят на бандичката, която бе нападнала Стен, също извади лош късмет. След комендантския час някой му скочи откъм гърба и го повали в безсъзнание. След разследването Съветникът заяви, че вероятно е дело на някой отреп — член на някоя от онези подивели банди, които вилнееха в изоставените сектори на Вулкан под непрестанната заплаха да бъдат заловени и да им бъде изгорен мозъкът.