Алън Кол - Флотът на прокълнатите

Временен център за контрол на щетите, където един офицер (разпозна по черната метализирана боя на ръкавите, че е някой командир) хладнокръвно ръководеше екипите си. Стен се запита дали не е същият невъзмутим мъж с провлачения говор, с когото се бе чул преди малко.

После намери прохода към центъра за бойна информация, отвори двата люка и пак пое командването на „Блатен паток“.

Комуникаторът изливаше потоци от думи, специалистите се опитваха да запазят някакъв ред в целия този хаос:

— Предните шахти за „Гоблин“ не подават информация. Няма отговор от разчетите.

— Машинното отделение на помощните двигатели докладва, че повредите са овладени.

— Всички системи за управление на предния лазерен модул не функционират.

Не бе останало много за командване. Но един екран бе запълнен (този път без увеличение) от гигантския „Форез“. Флагманският кораб на лейди Атаго.

Линейният кораб плюеше огън, стреляше с всичко на борда, за да спре „Блатен паток“.

Разнесе се една реплика — съвсем не по правилата:

— Сгащих те, моме.

Подхилването се чу откъм оръжейния център на горната палуба. Килгър изстреля двете си ракети „Видал“ право към „Форез“.

Огънят се развихри в кислорода, пламъци и експлозии поглъщаха коридорите в линейния кораб. Взривът откъсна един стенен екран и го запрати като пумпал в адмирал Деска, чийто изкормен труп блъсна лейди Атаго и шлемът й тресна в ръба на някакъв пулт.

Тя се опомни дълго след края на битката. Но командването незабавно бе поето от капитана на самия „Форез“. Сражението трябваше да продължи.

Следващият удар беше нанесен по „Блатен паток“. Ракетата проби унищожително бронята на главния двигателен отсек, преди насочващият я оръжейник да задейства взривателя.

Внезапен адски огън обгърна машинното отделение и изчезна.

Когато ракетата избухна, Тапиа проклинаше датчиците за температурата на двигателите, молеше се да са повредени, но знаеше, че не са. Миниатюрно късче шрапнел проби една хидравлична тръба под свръхналягане и течността изскочи с три километра в секунда.

Струята разряза тялото на Тапия на две с точността на хирургически скалпел.

„Блатен паток“ увисна бездейно в пространството, без да променя скоростта и посоката на полета си.

Двата кораба се плъзгаха в пространството един към друг. Никой в другите таански кораби не рискуваше да стреля — имаше твърде голям шанс ракетата да удари не когото трябва.

Линейният кораб сякаш надвисна над „Блатен паток“. И скорострелните оръдия на кръстосвача си намериха мишена.

Тези оръжия, наредени по двете грозни издутини в средата на корпуса му, вършеха работа срещу наземни войски или близки атмосферни цели. Но ето че и в открития космос мерачите имаха по кого да стрелят.

Натиснаха бутоните. Снарядите зафучаха към „Форез“ и заразкъсваха плочите на корпуса му, сякаш бяха от станиол.

Стен стоеше безмълвно в своя команден пункт. Вече нямаше защо да дава заповеди.

Още един взрив разтърси „Блатен паток“ и Стен едва се задържа на крака.

Отворен люк се блъсна в стената и Килгър скочи в центъра за бойна информация.

— Там не остана к’во да върша — обясни той. — Ще ги вземем ли на абордаж тия гадини?

Гласът му звучеше безгрижно.

Връхлетя ги още по-силна ударна вълна, Стен падна, търкулна се и загуби съзнание за няколко секунди. Освести се замаяно и пак се изправи.

Къде ли е офицерът, отговарящ за бойната информация?

А, ето го там. Лежи с парче стомана в шлема на скафандъра.

Стен забеляза безчувствено, че два от екраните показват нещо. Единият — бързо смаляващите се струи от двигателите на конвоя, другият — разпореното туловище на „Форез“, който още бълваше огън по тях.

Къде ли беше Алекс? Той може би знаеше какво да правят.

Стен се препъна в скафандър. Килгър беше проснат в краката му. Наведе се и докосна индикаторите. Всички показваха нула.

Стен се заклатушка към един работещ комуникационен пулт. Пръстите му напипаха бутоните през ръкавицата и той започна да предава.

„Игрек… Игрек… Игрек…“

Общоприетият сигнал за капитулация.

Нямаше ли да спрат? Нямаше ли да получат сигнала?

„Форез“ прекрати обстрела.

Стен се свлече на пода и зачака таанската абордажна група. А може би нямаше да влязат в кораба. Може би щяха да се отдалечат и просто да го унищожат.

На Стен му беше все едно какво ще направят.

Беше му писнало да убива.