Алън Кол - Завръщането на императора

Това беше исторически момент. Как би могъл да го пропусне? Какво щеше да каже на внуците си?

— Да, бях там, но бях твърде зает да се напивам и да се опитвам да вкарам в леглото си на някоя жена, така че не мога да ви разкажа кой знае какво.

Килгър се изказа от висотата на логиката.

— Хич да не ти пука за внуци, които най-вероятно никога няма да имаш, следователно няма да ти се налага да ги отглеждаш. Почини си. Предстои ни още много кървава работа, като нищо ще газим до колене в кръв.

Махони го подкрепи. Каза на Стен, че не вярва трибуналът да пожелае да се занимава с проваления опит за убийство на Земята.

— И все пак, адмирале — допълни той. — Предпочитам да не си наблизо, когато започнат да призовават свидетели. Замини някъде. Позабавлявай се. Ще изпратя да те повикат, ако имам нужда от теб. Навярно ще е скоро. Не е чудно, че Тайният съвет планира отговор. С много усилия са успели да съберат флот. Най-лоялните, най-отдадените и всякакъв подобен дракх. Което ще рече — тези, които са изцапали най-много ръцете си по време на чистките. Когато пристигнат, ще трябва да ги посрещнем подобаващо. Ото обмисля нова поразяваща тактика. Навил си е на пръста теб да сложи на мостика. Нямало по-добро решение. — Махони се засмя. — Виждаш ли колко вълнуваща е кариерата на военните? Един ден си шпионин, на следващия отново си адмирал.

Стен запази за себе си чувствата, които изпитваше към военните от всякакъв вид, и се оттегли в стаята си, за да планира ваканцията, която му предстоеше. Дали да не отиде в някой туристически град и да обикаля в търсене на компания? Не, реши накрая. Не че страдаше по изгубената си любов — поне не мислеше така. Но все пак не му се струваше редно.

Големите градове? Не, и това не му харесваше. Беше се наслушал на вайканията на тълпите на Първичен свят и сега всеки голям град му напомняше за това.

Престани да униваш. Погледни фиша, каза си. Все нещо ще изскочи.

Така и направи.

Скално катерене — трудна работа.

Беше възможно да се изкачи навсякъде с помощта на помощни средства — въже за катерене, пистолети за клинове, самохвати. И съвсем естествено „истинските“ катерачи плюеха на това и се катереха без каквато и да е екипировка.

Стен реши, че в подобно преживяване има нещо самоубийствено. Не се чувстваше чак толкова депресиран. Но, от друга страна, в това имаше някаква привлекателна лудост.

Така че си избра място за катерене — вертикална скална игла дълбоко в пустошта на Нютон — и се екипира само с най-необходимото, за да се подсигури по пътя си нагоре. Купи палатка и провизии и изруга, когато се сети, че ще трябва да носи комуникационно устройство и миниуилигън. Но все пак си в списъка на най-издирваните, спомни си, момче.

Откри Алекс и му каза, че тръгва. Килгър беше прекалено зает с грижите по безопасността на трибунала. Едва успя да отдели време, за да му пожелае на добър час и да го тупне по рамото.

Стен отиде до наетата си гравикола — и се натъкна на изненада. Беше забравил, че думата „сам“ е забранена, поне докато сегашната извънредна ситуация не приключи и членовете на Тайния съвет отидат или в гроба, или в затворническите си килии. Очакваха го седемте му телохранители Бор и Синд. Екипировката им бе сходна с неговата. Зачуди се дали да не се опита да ги отпрати, но осъзна, че няма да му мине номерът. Ако те не се възпротивяха, щяха да го сторят Килгър или Махони. Не си струваше разправиите.

За сметка на това издаде строги заповеди.

Лагерът им трябваше да е далеч от неговия, поне на четвърт километър. Не желаеше компанията им — съжаляваше, че се налага да го казва толкова грубо — и определено нямаше да допусне да го последват на скалата.

— Не мисля, че убийците на Съвета — ако има такива, а аз не вярвам — ще тръгнат да се катерят по скалите, за да ме докопат.

Бор се съгласиха. Синд само кимна.

— Лесна заповед, адмирале — промърмори единият Бор. — Единственият записан случай, когато представител на моята раса се е катерил, е по времето, когато сме били преследвани от стрегани.

Така почивката на Стен започна не съвсем иди лично. Леката фалшива нота продължаваше да звучи. Иглата беше точно такава, каквато я беше видял на видеото — извисяваше се право нагоре на повече от хиляда метра, като пробиваше ниските облаци. Беше в края на малка алпийска ливада, която имаше собствено поточе с леденостудено езерце. Ливадата беше оградена от устремилите се към небето братя на иглата. Никой не живееше на ливадата, като се изключат няколко дървесни двуутробни, стадо диви биволи и малък нощен хищник, за чието присъствие подозираше, макар че така и не го видя.