Алън Кол - Завръщането на императора

Над сцената беше окачен огромен портрет на Вечния император. Ликът му бе изобразен в романтичния, пропит с героичност стил, предпочитан от покойния Танз Суламора. Но очите бяха като истински. Стен потръпна от погледа им. Те проникваха направо в душата.

Стен познаваше този поглед. „Ех, вие, жалки създания — сякаш питаха. — Какво можете да кажете за себе си?“

Ледената хватка на тези нарисувани очи се разчупи, когато господин Еку плесна с опашка и се понесе над подиума. Единствената реакция на тълпата беше несъзнателна въздишка. Тримата съдии на трибунала го последваха и заеха местата си на скамейката.

Чу се сподавен шепот, когато чиновниците докараха колички, пълни с документи. Дийн Блайт зае поста си в дъното от дясната страна. Той отговаряше за неприкосновеността на компютъра, който щеше да води официалните протоколи на заседанията.

Снимачните екипи се приближиха за серия от символични кадри. Започнаха с Уарин, после Ривас, после кралицата-майка Апус — и най-накрая господин Еку. Старият дипломат изчака няколко драматични мига, после заговори:

— Заседанията на този трибунал са официално открити.

Изречението беше простичко, но предизвика ахване от страна на тълпата. Всеки разбираше, че от този миг насетне, всяка проронена дума става директно предизвикателство към властта на Тайния съвет.

— Събрали сме се, за да разгледаме уликите по сериозните обвинения, отправени към управляващото тяло на Империята. Фактът, че тези заседания протичат в присъствието на въоръжени сили, които ни предпазват от евентуалните репресии на обвиняемите, не трябва да оказва каквото и да е влияние върху който и да е от членовете на трибунала. И тримата съдии се съгласиха и се заклеха в това. Първото ми официално действие ще бъде да поканя всеки от членовете на Тайния съвет да отговори или да опровергае уликите. Това не е символичен призив от моя страна. Аз лично се надявам всеки от тях да се отзове… А сега ще прочета текста на обвинението: „Членове на Тайния съвет, вие сте обвинени в заговор за убийството на Вечния император. Ако не се явите лично, автоматично ще се смята, че пледирате «невинни»…“

Останалото потъна във виковете и крясъците на тълпата. Отне му три часа да усмири залата. Така че времето напредна и трибуналът се оттегли за почивка. Преди това съдиите изтеглиха жребий кой да говори от името на обвинението и кой да защитава Тайния съвет.

Кралицата-майка Апус — която ненавиждаше близначките Краа — се оказа официалният им поддръжник. Стен беше изумен колко бързо и умело тя пое задачата въпреки омразата си, също както го направиха и колегите й. Ривас, който изпитваше симпатия към Кес, стана обвинител. Гласът му веднага се насищаше с горчива ирония всеки път, когато срещу Съвета беше изваждана нова улика.

Стен повече от всичко искаше да е един от зяпачите в тълпата, за да наблюдава събитията и да види как правосъдието ще възтържествува.

Но това, както биха казали Бор, не това беше неговата съдба.

— В ковачницата на боговете — каза веднъж Ото след поредния рог стрегг — нашето проклятие е винаги да бъдем чукът, с който удрят.

Пойндекс не беше темпераментно същество. Беше се освободил от гнева си заедно с детските си играчки. Беше оставил въодушевлението в юношеството. Всъщност нямаше и една емоция, която да не държи под контрол. Амбицията беше единственият плод, който отглеждаше в тази градина на спокойствието. Придобиването на власт беше едничкото му удоволствие.

Така че, докато колегите му ругаеха и беснееха срещу „шокиращите и безпочвени обвинения“ на трибунала на господин Еку, той за пръв път в живота си почувства страх. Видя как властта се изплъзва от ръцете му.

В мига, в който видя живиното с оповестяването на обвиненията от господин Еку, той осъзна, че те са истински. Реакцията беше чисто инстинктивна. Докато отиваше към набързо свиканата среща на Съвета, убеждението му се затвърди. А когато влезе в огромната сграда, построена за техен щаб, вече не изпитваше и най-малкото съмнение. Странното дърво, което се извисяваше в центъра на двора, изглеждаше повехнало и болно. За Пойндекс, който не беше от съществата, вярващи в поличби, състоянието на рубигинозата все пак не предвещаваше нищо добро.

Далеч по-логично беше убийството на Императора да не е извършено от самотен луд. Много по-вероятна бе възможността да е плод на заговор. А кой би спечелил най-много от подобен заговор? Отговорът стана напълно очевиден, когато влезе в заседателната зала.