Джаки Колинс - Светът е пълен с женени мъже

Пол не помръдна, докато тя пипнешком търсеше пътя към вратата. Озова се в тесен коридор, в който бяха нахвърляни безразборно безброй вещи. Проправи си път до банята, която също беше малка, занемарена и студена. Включи лампата — тя беше гола крушка, а когато пусна студената вода, през мивката пренебрежително претича голям черен паяк. Почти изпищя.

Изпи бързо четири пълни канчета с вода. Канчето миришеше леко на паста за зъби, но се почувства малко по-добре.

Взря се с печален поглед в отражението си в огледалото, закачено над мивката. Гримът й беше размазан по цялото лице. Косата й беше разрошена и сплъстена. Изглеждам, като че ли тук ми е мястото, помисли си тя, изпълнена с безсилие. Върна се с леки тихи стъпки в спалнята и потърси дрехите си. Когато ги намери, се облече бързо. Погледна към Пол, който продължаваше да спи дълбоко. Втренчи продължително поглед в него и след това, откривайки палтото си, излезе.

На улицата беше студено и тихо. Колата й започна да кашля и да се запъва и тя си помисли, че никога няма да я запали. Накрая успя и потегли към къщи по пустите улици.

Влезе тихо в къщата и отиде право в банята. Всичко изглеждаше чисто и ново. Взе си гореща вана и се строполи на леглото, където остана да лежи и мисли. Господи, чувстваше се виновна и ядосана на себе си, че позволи всичко това да се случи. Да, беше пияна, но беше ли това някакво правдиво извинение? Никога не се беше представяла в ролята на невярна съпруга и това не беше нещо, което можеше да приеме лесно.

Какво ли щеше да каже Дейвид?

Защо първата й мисъл беше винаги за Дейвид?

Най-после заспа, знаейки, че сутринта трябваше да го погледне в лицето, което нямаше да бъде лесно.

Мяташе се и се въртеше в съня си. Нощта беше дълга и неспокойна.

Дейвид излезе от турската баня в осем сутринта, чувствайки се освежен и ободрен. Помисли да се обади по телефона на Клаудия, но после реши да изчака един ден и да види дали тя ще му се обади.

Паркира колата си, купи си сутрешните вестници и след това се отправи по „Парк Лейн“ към „Гросвънър Хауз Хотел“, където възнамеряваше да закуси преди да се прибере у дома.

Поръча си бекон, яйца, препечени филии хляб и кафе и седна да прегледа вестниците. Погледът му веднага се прикова върху снимка, която заемаше половината от първата страница на „Дейли Мирър“. Беше озаглавена ОЩЕ ПОЧТИ-БУНТОВЕ НА ТРАФАЛГАРСКИЯ ПЛОЩАД и на нея имаше разгневена тълпа хора, обградили двама полицаи, които тъкмо изнасяха някаква жена вън от пътя. Полата на жената се беше заметнала над коленете й толкова високо, че можеше да се видят бикините й. Косата й беше паднала върху лицето, а едната обувка се канеше да падне от ритащия й крак. Снимката наистина беше ефектна.

Сервитьорката дойде с поръчаната от него закуска. Беше закръглена коренячка лондончанка. Надникна над рамото му във вестника.

— Я па тая, на каква се мисли, че прилича — изломоти тя със столичния си акцент. — Добре, че сичките тия боклуци ги спряха. Сбирщина палячовци, това са те. Трябва да ги натикат и заключат където им е мястото! — Отдалечи се с блуждаеща походка, продължавайки да кудкудяка безсмислени реплики. Дейвид втренчи поглед и остана като ужилен. Жената без съмнение беше Линда. Неговата Линда! Тръсна ръка, отказвайки да повярва на очите си. Какво правеше тя? Какви ги мислеше?

Отпи голяма глътка кафе и опари езика си, изруга, почувства, че няма да може да яде нищо и извика за сметката.

Сервитьорката се върна с бавни леки стъпки.

— Какво има, скъпи? Всичко ли е наред?

Той й мушна пари.

— Всичко е наред — каза той и излезе шумно и гневно навън.

Пазачът на паркинга се въртеше край колата му. Дейвид се втурна към него.

— Боя се, че ще трябва да почакаме, докато свърша с написването на тази квитанция, сър — каза пазачът. — Предполагам, че сте добре запознат, че тук е забранена зона за паркиране.

— Хайде, свършвай по-бързо — каза Дейвид безцеремонно.

Пазачът му хвърли гневен поглед и продължи невъзмутимо да си върши работата.

Най-накрая Дейвид можа да потегли. Лицето му беше мрачно. Представяше си какво ще каже на Линда. Всичко беше толкова нелепо. Неговата жена — на протестен митинг! Беше толкова абсурдно. Та тя не разбираше нищо от политика и бомби. Кухнята, децата и социалните мероприятия, като чай с приятелки и вечеря навън два пъти седмично, бяха нейната сфера на действие. Забранете бомбата, значи! За каква по дяволите, се мислеше?