Джаки Колинс - Шансове

Когато условната му присъда изтече, той надраска набързо едно полуграмотно писмо на Коста, с което го уведоми да изпраща писмата си до номерирана кутия в кварталния пощенски клон. Щом на хлапето му е кеф да пише… е, защо да му разваля удоволствието.

Една вечер — на следващия ден щяха да освободят Паоло от затвора — Джино заведе Вера на кино. Докато се връщаха, Вера беше необичайно напрегната и потисната.

— Слушай, малкия — изплю най-после камъчето тя, — когато Паоло се прибере вкъщи, това не може да продължи. Разбираш какво имам предвид, нали?

Той кимна мълчаливо.

— Можем да опитаме — продължи тя, — но, по дяволите, познаваш твоя старец.

Да. Познаваше го. Паоло беше гаден кучи син. Биеше жените. Държеше се с тях сякаш са отрепки. Е, и Вера не беше ангел, но Джино я харесваше, беше добра с него и двамата знаеха, че ако Паоло продължи да си я кара по старому, Джино щеше да се намеси в нейна защита.

— Ще се махна още утре — каза той.

— Ще ми липсваш — рече Вера и очите й се напълниха със сълзи. Хвана ръката му и я стисна. — Ако някога мога да ти помогна…

Той отново кимна мълчаливо. За тези месеци Вера му беше дала повече обич и съчувствие, отколкото беше получил от родния си баща през целия си живот.

Още на сутринта събра багажа си и напусна апартамента, преди Вера да се е събудила. Занесе куфарчето си в работилницата и попита дали някой не знае за свободна квартира наоколо.

Зеко, механик, който отскоро работеше тук, каза, че в съседство с тях има стая, която скоро ще се освободи. Беше деветнайсетгодишен младеж, с мургаво лице и винаги изглеждаше мръсен. Никой не го харесваше, Джино също, но трябваше да си намери квартира. След работа двамата тръгнаха заедно. Спряха пред една порутена къща на Сто и девета улица.

— Това е къщата, истински кенеф — представи я Зеко. — Няма отопление, няма топла вода, за баня да не говорим, коридорите са осрани.

— Какво тогава има?

— Смятам скоро да се махна — продължи Зеко. — Чакам една страхотна работа, от която ще паднат мангизи и тогава метлата оттук — намигна съучастнически към Джино. — Шофьор на голяма клечка. Голяма хава! Чат ли си?

— Бил ли си някога в пандиза? — попита Джино.

— Кой, аз ли? — отвърна с насмешка Зеко. — Много съм се изшлайфал, за да ме пипнат — изтри носа си с ръкава на якето си и продължи: — Слушай, дай да оставим куфара ти и да излезем. Да му дръпнем по една бира и по една курва.

— Имам среща — отказа предложението Джино.

— А тя има ли си дружка? — погледна го похотливо Зеко.

— Не съм я питал.

— Ами к’во чакаш, бе!

— Е, може и да стане…

Стаята се оказа по-лоша дори за очакванията му. Но все пак я нае. Досега не беше живял в палат, нали така. Нямаше и среща. Не искаше обаче да прекара вечерта в компанията на Зеко. В автосервиза му викаха Плужека, Зеко Плужека.

Пет минути му бяха достатъчни, за да се настани в новия си дом. Цялото обзавеждане включваше легло, изтъркан килим и нацвъкана от мухи тоалетка в ъгъла. Толкова. Но колкото и малко, беше негово.

Магазинчето на Дебелия Лари на Сто и десета улица беше сборен пункт за тайфата. Там се срещаха и прекарваха времето в груби шеги и закачки.

— Как се отърва от Зеко Плужека? — попита го Пинки Банана, щом Джино влезе в „Дебелия Лари“.

Джино сви рамене.

— Наех стаята. И толкова. Не искам да се мъкне с нас.

— Видя ли се с твоя старец? — попита Като.

— Не. След някой и друг ден може.

— След някой и друг ден ще го видиш пак опандизен — захили се Пинки Банана на дебелашкия си хумор и в добавка шумно се изпърдя.

— Исусе! — Джино запуши носа си. — Не ми стига вонята откъм Като, ами и ти сега!

Пинки Банана самодоволно се изкиска и се загледа в привлекателното русокосо момиче, което седеше близо до тях на бара пред висока чаша с шейк от сладолед и сода. Тъкмо да започне да я сваля, предусетил, че бройката му е сигурна, но Джино сякаш прочете мислите му.

— Тая недей. Един път ми го беше надървила до пръсване.

Пинки Банана и Като се спогледаха. При Джино нямаше празно. Как го правеше?

Момичето допи шейка си, смъкна се от високото столче и тръгна към вратата. Беше красива и го знаеше. Мина покрай Джино и аверите му с вирната брадичка.

— Момиче като теб може да изпадне в затруднение, ако се разхожда само навън — подхвърли Джино.

Тя се престори, че не е чула думите му.

— Хей — рязко каза той, — не ме подминавай, сякаш съм фъшкия на тротоара.

Бузите на момичето се изчервиха, тя забързано продължи към вратата. Пинки Банана се ухили.