Джаки Колинс - Вендета - Отмъщението на Лъки

— Какво за секса? — предизвика я Алекс.

— От сценария става ясно, че няколко актриси трябва да се появят голи в определени сцени, докато нашият герой и приятелите му си остават скромно прикрити.

— И какъв е проблемът? — Алекс наистина не можеше да схване.

— Е… — проточи бавно Лъки. — В това студио всички имат равни права. Щом момичетата ще се събличат, значи, и момчетата — също.

— Ъъъ…? — примигна насреща й Алекс.

Изведнъж Лъки отново бе овладяла положението.

— Да ви го кажа направо, господин Уудс. Щом ще гледаме гърди и задници, ще гледаме и членове. При това не говоря за членове на парламента. — Докато Фреди и Алекс преглъщаха мисълта й, тя се усмихна леко. — И ако можем да се разберем за това, значи, господа, сделката е сключена.

— На колко години си, сладурче? — петдесет и пет годишният развратник, облечен в костюм на Бриони, попита изключително красивата сладка блондинка със свежо лице, седнала пред бюрото му.

— На деветнадесет — отговори тя честно, макар че вече бе излъгала за името си, замествайки с „Браун“ истинската си фамилия Станислополус. Бриджит Станислополус беше голямо име, докато Бриджит Браун си звучеше съвсем добре. Освен това Браун беше анонимно име, а Бриджит нямаше никакво намерение някой да разбере коя е тя.

— Е — господин Петдесет-и-пет годишният прочисти гърлото си, чудейки се дали някой вече е забил това забележително парче женска плът. — Ти със сигурност притежаваш всички необходими качества, за да направиш много успешна кариера като модел — очите му се спряха на гърдите й. — Достатъчно си висока, достатъчно хубава и ако отслабнеш с пет килограма, ще си и достатъчно слаба. — Пауза. — Отърви се от детските тлъстинки и ще ти уредя пробни снимки. — Нова пауза. — Междувременно, довечера ще те заведа на вечеря и ще обсъдим бъдещето ти.

— Извинете — изправи се на крака Бриджит. — Довечера съм заета — и тя се спря на вратата. — Но хм… Естествено, благодарна съм ви за съвета.

Господин Развратникът подскочи. Изненада се, че тя не прие поканата му — обикновено я приемаха. Момичетата, които искаха да станат модели, винаги бяха гладни, тъй като обикновено нямаха пари, а пък безплатната вечеря си е безплатна вечеря, затова и едно излизане с него се смяташе за добър удар.

— Ами утре вечер? — предложи той с насърчителна усмивка.

Бриджит се усмихна сладко. Имаше прекрасна усмивка, невинна като пролетните цветя.

— Вие да ме чукате ли искате, или да ме направите модел? — попита тя и стресна господин Развратника, който изобщо не беше свикнал разни малолетни глупачки да му говорят по такъв начин.

— Имаш мръсна уста, момиченце — ядосано каза той.

— Точно толкова, колкото да кажа „сбогом“ с нея — произнесе тя, промъкна се през вратата и накрая извика: — Ще се видим на Алеята на славата!

Изхвърча на улицата, кипнала от снизходителното му отношение. Мъже! Какви свине бяха само! Да отслабне с пет килограма — как пък не! Не беше дебела, всъщност беше си толкова слабичка, колкото винаги си е била. Онзи наистина ли смяташе, че би отишла на вечеря с дърт кретен като него? В никакъв случай!

— Чети по устните ми, старче — изрече тя на глас, докато препускаше по „Медисън авеню“. — Няма как да се класираш!

Никой не й обърна внимание. Това беше Ню Йорк, а тук човек можеше да види какво ли не.

Бриджит беше висока един и седемдесет и пет и тежеше петдесет и пет килограма. Имаше просветляла от слънцето медноруса коса, права и дълга до раменете. Устните й бяха пълни, нацупени, очите й — сини и проницателни, а кожата й — гладка и лъскава. Излъчваше здраве и сила. Повечето мъже намираха свежия й сексапил за неустоим.

Бриджит обичаше този град. Беше луда по горещите, мръсни тротоари и по начина, по който човек можеше да се изгуби сред блъскащите се тълпи. В Ню Йорк тя не беше Бриджит Станислопулос, едно от най-богатите момичета на света. В Ню Йорк беше просто поредното хубаво лице, отчаяно опитващо се да пробие.

Слава Богу, Лени и Лъки я бяха разбрали, когато им бе съобщила, че иска да напусне колежа и да се пробва да стане модел в Ню Йорк. Не бяха възразили — всъщност тъкмо те бяха убедили баба й по майчина линия Шарлот, че би трябвало да опита, но при условие че ако за шест месеца не стане нищо, ще се върне в колежа и ще продължи образованието си.

В никакъв случай. Защото щеше да успее. Бриджит вярваше убедено, че ще й се случи нещо хубаво.

Досега късметът не беше на нейна страна. Хубаво, беше богата, но какво означаваше това? Не беше спечелила сама тези пари — състоянието й си стоеше и я чакаше, наследено от дядо й, милиардера Димитри, и от майка й Олимпия. И двамата бяха мъртви и погребани. Парите им бяха донесли много щастие, няма що.