Радослав Колев - Момичето от Вондел парк

Кажи ми, че се шегуваш с мен човече — прошепна той — Кажи ми че просто се шегуваш. Там няма никой.

Абсолютно никой.

Никой…

В такъв случай — промълвих тъжно — може би наистина се шегувам.

Когато Боби си тръгна, аз тичешком се отправих към парка. Слънцето прежуряше някъде високо горе и обливаше с лъчисто сияние парка. Коленичих пред нея в прахта и я погледнах в тъжните сини очи. Поех ръчичките си в своите.

Разбрах, защо хората не те виждат.

Тя силно, до болка, ме стисна с малките си ръчички.

Защо ме излъга. Знаеш ли колко те обичам? — шептях — Още от първия път, когато те видях. Обичам те толкова много, а ти дори не съществуваш.

Сега тя вече ме стискаше с всички сили, толкова силно, но аз не усещах болката. От окото и се отрони една малка чиста сълза. Само една.

Спри! Моля те, спри! — понечих да стана, но тя продължаваше да стиска ръцете ми. Изскубнах се и забързах към къщи, препъвайки се като насън.

На следващия ден съжалих. Какво значение имаше, дори и да не беше истинска. Когато стискаше ръцете ми вчера, допирът й беше толкова истински. Бях сигурен, че няма да я видя повече.

Тя беше изчезнала. Не я виждах през следващите дни колкото и рано да се прибирах от работа, накрая просто спрях да ходя, стоях по цял ден през прозореца или обикалях парка. Сега той беше пуст, по пуст от всякога. Вече не го огласяше детски смях, нито песента на птичките, само тихия осезаем шепот на настъпващата есен. Не можех да се храня и не можех да спя, а заспях ли ходех насън и се събуждах потен, бродейки сред лабиринтите на къщата. Детския плач нощем бе станал по силен от всякога. Всъщност аз не знаех кога е ден и кога нощ, колко е часът и колко би трябвало да бъде — дори не дърпах пердетата — живеех в постоянен мрак.

Един ден се осъзнах и отново тръгнах на работа. Същата нощ се събудих късно, много късно от звънеца, който прозвуча като звън на сребърни звънчета и се разнесе из цялата къща като тъжна песен. Динг-донг. Само веднъж.

Когато отворих вратата тя беше там — красиво видение в нощта, сякаш част от сън.

Намери стаята ми сякаш винаги е знаела къде е и седна на леглото. Коленичих пред нея.

Мога ли, … мога ли да те целуна… — прошепнах.

Тя сама допря устните си до моите и много скоро те се сляха в едно. Бавно съблякох потничето — тънката материя се плъзгаше по нежната й кожа, леко, като шепот.

Станах и загасих лампата. Пред очите ми се откри най-красивото нещо, което бях виждал някога. Луната, надничаща плахо през прозореца, бе обляла част от стаята и част от онова прекрасно ефирно създание, създадено сякаш от светлината й на границата между нощта и утрото. Тя ме гледаше с прекрасните си сини очи.

Приближих и я прегърнах. Целунах я нежно, много нежно първо по устните, после по двете малки зърна на гърдите последователно. Тя се отпусна в обятията ми.

Любихме се цяла нощ или по-голямата част от нощта, а на сутринта тя бе изчезнала, този път завинаги. Лежах дълго онази сутрин щастлив, по-щастлив от всякога. Какво значение имаше, че след това щеше да се върне тъгата, фактът, че щастието е величина с начало и край, не константа.

Дълго след това все се оглеждах за нея или стоях дълго пред прозореца. Нощем до-късно не заспивах, очаквайки мелодичното динг-донг или поне детския плач, но той бе изчезнал заедно с нея.

В голямата мрачна връща отново се върнаха сенките и полуздрача, а във Вондел Пърк възцарува есента.

Една сутрин преди работа влязох в банята да си взема душ. Когато привърших и застанах пред огледалото, горещата пара, стелеща се навсякъде като мъгла започна бавно да разкрива една по една буквите, изписани на стъклото с малки нежни пръстчета:

ТИ ДОРИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ

© Радослав Колев

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/705]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:13