Радослав Парушев: За гълъба и гарвана

Беше гореща лятна сесия, търсех къде да уча в тишина и уединение. Сетих се за една част от сградата на Университета, която с колегите наричахме Латинския. В първи курс някои от нас бяха посещавали занятия по латински там, или поне така си мислеха. По време на студентските вълнения през зимата на 96/97 бяхме ползвали въпросния комплекс от помещения за серия от гневни тежки напивания на топло. Латинския представлява шестия етаж от централното крило на Университета. Имах предвид, че там рядко изобщо някой има занятия, повечето стаи и стълбища не се заключват и се открива чудесна гледка към по-голямата част от града.

Взех си книжките и цигарките, взех асансьорчето и тръгнах нагоре. На излизане от асансьора /той стига само до петия етаж/ видях тоалетна. Реших, че няма нищо лошо в това да запомня къде е, вместо да се разкарвам всеки път, когато имам нужда до първия етаж. Веднага след кенефа се намира входът към тясно спираловидно стълбище, цялото в капандури, гълъби и светлина. Изкачих се.

Най условно може да се приеме, че Латинския, погледнат от птичи поглед би изглеждал като трапец — четири купола, свързани с коридори. Всеки от куполите е разделен на по четири помещения. Като вървиш по коридорите /често неуместно извити/ виждаш или врати на стаи от двете си страни, или от едната страна — врати, от другата — балкони, гледащи към абсолютно еднакви вътрешни дворове, или виждаш само голи стени. Някои от коридорите и от странните им разклонения са широки по 60 см и в тях се чувстваш като Лазар. Клаустрофобия и мрак, фатална безнадеждност. Витаят тук-таме из тоя ми ти Латински.

Добре. Изкатерих се по витото стълбище, озовавайки се до полуотворен прозорец. Пред мен два коридора се пресичаха под почти прав ъгъл. Тръгнах по левия. Опитах се да отворя първата врата — заключена. Втората не беше. Влязох. Горкия Аз. Тихо уютно помещенийце пет на осем метра с пет реда банки и седалки и скосен таван. Седнах на последния ред, отворих една капандура над главата си, запалих цигара и блажено зачетох шеметните дебри на наказателното право: Евентуален умисъл.

След двайсет минути естествено ми се допика. Излязох от аудиторията и се смъкнах по стълбището до петия етаж. Клозетът го нямаше. Където беше преди, сега имаше стена. Нищо, казах си, да не бъдем формалисти. Ще сляза с асансьора до долу.

С кой асансьор обаче, като и него го нямаше. Където беше преди малко, сега имаше заключена врата. Дали ако я поизкъртя зад нея все пак няма да е жадуваният асансьор? Да не бъдем формалисти. Централното стълбище поне си беше на мястото. Слизах около десет минути до първия етаж. Пред входа на мъжката тоалетна стоеше грозновато кестеняво момиче и пиеше капучино. Влязох и най после се изпиках. Отвън пак стоеше оная и ме гледаше втренчено. Повиках асансьора, той веднага дойде и ме качи до петия етаж, спирайки точно в същото фоайе, в което и първия път. До тоалетната, явно току-що появила се отново. А момичето с кафето, което ме съзерцаваше на първия етаж, стоеше във фоайето, сега вече на петия и пак ме гледаше. Как се беше качила пеша за петнайсет секунди и то без да си разлее капучиното, тогава още не знаех. Кимнах й, все пак бяхме вече нещо като познати и бързо свърнах в стълбището.

Този път обаче стълбището беше тъмно и прашно, с три-четири гарвана, накацали по перилата.

Влязох в моята си стая, която си беше същата, с изключение на факта, че вече имаше балкон, а изгледът беше не на Север към Слатина, както преди, а на Запад, към Александър Невски. На стената се беше появил голям разкривен надпис с черен маркер, който гласеше: АЗ ДРАСКАМ ПО СТЕНАТА С ЧЕРЕН МАРКЕР.

Книжките ми обаче, слава Богу, си бяха там. И двете ми мили томчета по Наказателно право на Република България от професор Иван Ненов, София, 1992г., с моя подпис на първа страница. О, Вие, скъпи символи на моята нормалност! Седнах и ги зачетох, опитвайки се да не мисля за нищо.

След около час отново ми се допика и със свито сърце тръгнах към тоалетната. Изследователят в мен искаше да провери к,во става. Този път си взех и книжките. Все пак струват 20 бона, а като се върнех /ако се върнех/ можеше да ги няма. Или да са вече на съвсем друга тема.

Нямаше особена разлика в сравнение с предишния път. Стълбите бяха станали два пъти повече, но за сметка на това тоалетната на петия етаж отново мистериозно липсваше, нямаше го и асансьорът. Долу на първия етаж отново ме зяпаше моята стара познайница, мисля, че този път пиеше кола.