Радослав Райков - Оградата

Старият Нисан-пикап се мъкнеше изнемощяло по изровените червени коловози от южната страна на оградата в щата Южна Австралия, която бива вдигната през 1960 г. от фермерите, за да предпазят източника си на доходи — овцете от кръвожадното динго, което е способно да унищожи до 50 овце на нощ. Мечтаейки си за Додж Дакота 4×4, те караха този Нисан от 70-те, покрит с рани и струпеи по кожата си, разкървавени от ръждата и червения пясък, сред които патрулираха по цял ден. А оградата се издигаше монументално със своите 4000 км, за тях двамата без начало и край, надминавайки по дължина Великата Китайска стена.

Живакът в термометъра, закачен за външното странично огледало за обратно виждане се потеше и съскаше на границата на 50°C.

— Ще вземе да изхвръкне — рече Марк, крайно бавно, крайно отегчен. Той имаше чувството, че се разпада на съставните си молекули, които се разнасят из въздуха и изчезва без да остави и следа. Или не, имаше чувството, че се размеква, че сякаш се обезкостява и започва да се свлича по седалката, неспособен да се задържи. Или не, имаше чувството, че…

— Марк! Слизай!

Той се „събуди“, погледна пред спрялата камионетка и видя едно динго, което лежеше умряло до оградата.

— Боже! Да му се не види!

Той бутна вратата и измина минута, докато слезе. После взе лопатата отзад и се насочи към мъртвото животно. То се въргаляше до една от многобройните дупки под оградата, издълбавани в пясъка от лисици и зайци, които така преминават отвъд нея, където са плодородните поля.

В това се състоеше и работата на патрулите — да поддържат изправността на оградата: да поставят нови панели мрежа където трябва, да подменят старите дървени колове с железни, когато придошлите води я отмият, паднали дървета я смачкат, навети пясъци я затрупат и т.н. А се налагаше и да оплитат телта отново на 50 см под земята, защото по-малките животинки не успяваха да изкопаят по-дълбоки дупки, а постоянното им зариване не даваше резултат.

— Опит за бягство, а? — раздъвка загасналата си пура Джейкъб с брадясалата си на няколко дни четина.

— Наръгало се е, докато си е мислило, че ще се провре, обаче не, дало на заден ход, но вече много късно.

— Слагай го отзад.

Марк го подхвана с лопатата, метна го върху рулото тел и се тръсна до спътника си.

— Дай вода!

— Вода няма, има Спрайт; знаеш, че тука тя е ценна.

— Няма ли да ни докарат нещо друго, вече три месеца ни карат само Спрайт.

— Договор с компанията — философски заключи Джейкъб и запали раздрънканият Нисан, който потегли след симфония от звуци на стържеща ламарина, тракащ двигател и чукаща броня.

— Ще ни остави насред пътя някой ден този боклук — оплака се Марк.

— Кажи го на началството. Преди да дойдеш ти, патрулирах с един Форд от 1952 г.

— Боже! — направи гримаса той. — Как можах да дойда в тая скапана държава. Да събирам трупове на животни и да поправям някаква си изкуфяла ограда. Боже!

— Като рече животни, ето ти още едно — съобщи колегата му.

— Боже! К’во ста’а днеска? Писна ми от тея зайци!

Защото един заек, неуспял да премине „отвъд“, беше опънал петалата само на няколко сантиметра от отвора, изровен под мрежата.

Поради по-малкото тяло, дупката тук се виждаше по-ясно. Марк клекна до него и го заоглежда.

— Какво? Задушено заешко ли ти се прияде?

— Я ела! Гледай!

Джейкъб се смъкна с мъка от шофьорското място и се подпря на лопатата си до малкия чаровник с дълги уши, който обаче отдавна се беше превърнал в бедствие за самотния континент.

— Какво е това?

— Не знам — Спътникът му не бе впечатлен. — Само знам, че тук се е намесило някое кенгуру, защото основата е разнищена.

— А-а! Това е твоя работа. Аз отивам на сянка.

— А кога ще се научиш?

— Боже! Недей сега. Петдесет градуса е.

— Добре. Отрежи поне половин метър от телта отзад тогава.

Марк се зае със задачата, след като метна заека в пикапа и седна под една акация, а Джейкъб започна да плете оградата под земята.

— Боже!

— Не ме подигравай!

— Мамка му!

— Какво?

— Идвай веднага!

Марк се дотътри, но когато стигна, очите му се разшириха. Ръцете на Джейкъб, държащи ножовката, с която беше изрязал ръждясалата тел, бяха целите в кръв, а от отрязаните места течеше обилно.

— По дяволите!

— Дай парцали.

По-младият изтича до пикапа и измъкна някакви парчета памучен плат, целите омацани с масло, с които Джейкъб проверяваше маслоизмерителната пръчка. Върна се и му ги подаде. Той „превърза“ оградата и като раздра две ивици, ги завърза на панделка. После се изправи и потърси с очи Марк, който беше извадил джобното си ножче и разрязваше заека отстрани.