Радослав Райков - Империята на слънчогледите

Пазачът на полето със слънчогледи седеше на един плетен стол в една равнина, в мътилката на хоризонта на която се мъжделееха различни по големина, избелели от времето, безцветни, пясъчни възвишения. Цялата земя бе покрита с ниски дървета и храсти. Тревясалите коловози, които тук минаваха за първокласен път, се виеха напред и заглъхваха сред гората, тръгнала нагоре по хълма. По него растяха начесто лайкучки, златни лютики, коприва, малинова детелина. Пътят бе печално пуст — тук-там се мяркаше някоя ръждясала сонда за вода, която със самотното си присъствие навяваше скръб и печал. До нея се намираше грубо скована барака, която изглеждаше обвита в паяжина. Чамовият й покрив бе хлътнал, целият обрасъл в лишеи, кадифено-изумрудени, с кафяви отсенки. Но единственият признак, че там все още живее някой, бе работещата сонда. На 50-ина метра от нея се виждаха изпочупени каруци и каросерии от изоставени автомобили, потънали в папрат и цъфнали бурени. Каруците тук бяха по-важни от колите, освен ако нямаш някоя джипка, но по тези места никой не притежаваше джипка.

Четиридесет и пет градусовата горещина тегнеше над областта. Всичко бе тихо и глухо. Не се чуваше дори и коприненомекото шумолене, което обикновено се носеше по храстите, еднообразно и кристалночисто. Под полупритворените от сваряващата жега очи на пазача златистата слънчева светлина блестеше в прозрачни водопади и искреше в завесата от вода… Той седеше, гледаше и чувстваше как ще се разпадне от скука. В неговото тяло нямаше нищо, което да го сглоби. Накъдето и да насочеше вниманието си, виждаше само едно и също, само слънчогледи, слънчогледи, слънчогледи… ежедневно и безспирно. Всичко наоколо бе толкова отегчително, че не съществуваше нищо, което да го заинтригува. Нищо не се движеше наоколо, нищо не се придвижваше в пространството, което да улови погледа му и да го оживи. Той гледаше в една точка и чувстваше как еднообразието и скуката навлизат през очите му в тялото, разпадат го, проникват в мозъка му и го обливат с бездействието си, с неподвижността и застиналостта си всяка минута, всяка секунда… всеки час, ежедневно. Нямането какво да се прави го разлагаше, разплуваше, разтваряше в пейзажа наоколо. Скоро той щеше да се слее с него. Щеше да изчезне. Вече чувстваше, че няма и внимание. Толкова дълго не го беше използвал, а и нищо друго не го бе използвало, че вече го беше загубил. Нито един звук, нито един шум, нито един глас, нито едно движение…, което да привлече, раздвижи, заинтригува неговото внимание. Всичко бе замряло. Всичко бе неподвижно. Всичко бе… сън. Всичко бе пустота, самотност и сън. Нямаше нищо друго. Нищо. Абсолютно нищо.

Слънчогледите също гледаха. Гледаха пазача. Другите по-назад гледаха небето. Не слънцето. Облаците. Наблюдаваха облаците. Първото малко, бяло, с почервенял като на пияница нос облаче, което се протягаше по чистия хоризонт. Къпеше се в прохладната синева на небето и скоро щеше да легне да се попече на слънце. Е, вярно, щеше да засенчи малко земята, ама голяма работа. То само пътуваше, защото нямаше вятър. Нямаше нищо… освен слънчогледи, пазачът им и малкото облаче, след което идваха още. Много. Нови. Малкото облаче бе последвано от големи облаци. Огромни, извити като снагата на динозавър, космати и страшни, ужасяващи, носещи в себе си информация. Чашките на слънчогледите щастливо гледаха към облаците, които бързо се събираха на хоризонта и пъплеха по небето като испанската армада. Те уверено настъпваха и засенчваха слънцето, което днес бе полудяло и разливаше над околните хълмове и равнини втечненото си ядро.

Отнякъде се чу шум. Много далечен и много слаб. Трептеше във въздуха с несигурните си вълни, които заглъхваха в масите разтопен въздух, проснали се над цялата околия. Пробиваше си път през молекулите, но насреща му се изпречваха все нови и нови, и ако не пристигнеше подкрепление, той щеше да умре. Но подкрепление дойде. Доплува по-ясен и по-силен звук. След него още един. И още един. За миг настана истинска канонада. Пазачът се сепна. Шумът разцепи целият стъклен куп, в който бе попаднала равнината, с това поле от слънчогледи, опънало се по средата й.

Пазачът скочи и му се зави свят от това рязко движение. Животът се възвръщаше в него. Вече имаше нещо, което да привлече вниманието му. Нещо ставаше. Нещо назряваше. Нещо щеше да се случи.

Тримата мъже се появиха. Те преследваха няколко яребици, които пляскаха отчаяно с криле в небето, а те стреляха отдолу. Поздравиха пазача, тъй като тук всички се познаваха и продължиха да гонят пернатите. Пак стреляха и уцелиха две. Те се запремятаха презглава надолу и се стовариха насред полето със слънчогледи.