Радослав Райков - Империята на слънчогледите

Над равнината вече се чувстваше тежката задушност на вода, която се изпарява още във въздуха. Миришеше на дъжд. Той щеше да разхлади малко времето, но утре щеше да е истинска гадост.

Мъжете навлязоха сред полето, но пазачът погледна небето и им каза, че или трябва да тръгнат обратно веднага, или коловозите ще се напълнят с вода и няма да успеят да се приберат. Те му отговориха, че трябва да намерят поне едната яребица, за да не се върнат с празни ръце. Докато търсеха обаче, дъждът заваля и само за няколко минути се усили. Ловците бързо тръгнаха към края на полето и бягайки, единият от тях се спъна в мъртвото тяло. Вдигна дивеча за краката и мятайки го на гръб го понесе със себе си. Втората яребица остана някъде сред слънчогледите. Те бяха вдигнали питите си към небето, гледаха облаците и се чувстваха щастливи. Чакаха дъжда. Но не водата. Чакаха информацията.

Мъжете си обещаха утре да дойдат с кучетата и да открият яребицата. Но сега се налагаше да бързат към вкъщи, защото се задаваше истинска буря.

Пазачът прибра плетения си стол и се скри в колибата си, таванът на която пропускаше на три места. Леглото бе разположено накриво, но на единственото сухо място. Чашата на масата се пълнеше с вода.

Гръм удари. Стенанието му се разнесе из околността, разтрепери възвишенията, спря се в склоновете им и разтресе равнината. Воплите на останалите два писнаха в ушите на пазача. Дъските на колибата започнаха да се разковават от вибрациите. Поне единият от тях бе паднал много близо, сигурно някъде в полето със слънчогледи. Главният облак. От мълниите в него зейваха зловещи пещери, извиваха се мътни вълма дъжд. Той плющеше като камшик по земята, налагаше хлабавия, разкривен покрив и течовете се превръщаха в пълноводни реки. Отскубваше лишеите, израснали по него и изчегъртваше дървото до ослепителна полираност. Гвоздеите стискаха зъби и държаха дъските да не се разлетят на всички посоки.

Тежките капки, пълни с информация, разкаляха почвата. Корените на слънчогледите усетиха водата и започнаха жадно да смучат. Изтегляха я нагоре по стъблата си, тя пътуваше по крехките магистрали, за да достигне питите им. Зелените листа около жълтите им „лица“ весело приветстваха дъжда; те бавно се ветрееха и събираха колкото е възможно повече вода, изливайки я направо в питите. Информацията постъпваше в слънчогледите. Те я отделяха от водата и я отвеждаха нагоре, докато водорода и кислорода отиваха към най-важните органи. Информацията постъпваше в питите им, вече декодирана от апаратурата, и разположена в стъблото биваше обработвана. След това се обособяваше по раздели и така се съхраняваше грижливо. До следващия дъжд, до следващите облаци, които разхождайки се по небето, наблюдават Земята отвисоко, пътуват насам-натам и събират информация за нея. Тя постъпва в тях чрез изпаряващата се вода (3/4 от площта на Земята е вода), закодирват я в нея и така идва носена от пухкавите бели кълбета до някоя от станциите. Когато срещнат такава, те предават сведенията за обработване и съхранение там и продължават напред. Преди няколко дни тези облаци бяха минали над една атомна електроцентрала, а после над няколко научно-изследователски института и бяха събрали много информация. Сега трябваше да се освободят от нея, за да поемат на ново разузнаване.

Гърмът бе паднал в полето със слънчогледи и бе поразил няколко, точно около простреляната яребица. Останалите видяха случайно наранените си събратя и решиха да поемат тяхната работа, когато забелязаха, че вместо да приемат, те предават информацията си на мъртвото животно. То се бе омърляло в кал и данните попадаха в него. Питите на поразените висяха на една страна, странно наклонени и извити, без връзка със стъблото. Всички чуха как хората казаха, че утре ще дойдат с кучетата и ще я намерят. Ще я намерят и ще я вземат. Ще я почистят и сготвят. Ще я сготвят и изядат. И информацията ще попадне у тях. А какво ще стане ако тя достигне до съзнателното ниво? Ако те я осъзнаят? Ако те разберат?!

Семките в питите на слънчогледите бавно започнаха да се обръщат. Съседите им поеха тяхната работа. Те приемаха двойно повече сведения. Десетината слънчогледи бавно извършваха мъчителна трансформация под проливния дъжд. Те единствени не гледаха към облаците, а към земята. Семките се въртяха и обръщаха с острия си край навън. Спряха, когато се обърнаха. „Окото“ в средата на питите им фиксираше мъртвото животно. То лежеше в калта неподвижно. Няколкото слънчогледа около него висяха безпомощно. Изведнъж тези до тях се извиха, хвърлиха напред с дългите си стъбла и заровиха пити в мръсното тяло. От близо се чуваше как те дъвчат, как разкъсват перушината, дерат кожата, разкъсват месото с острия връх на семките си като зъби и го изчовъркват отвътре. Един от слънчогледите вдигна окървавената си пита нагоре, да вдиша малко свеж въздух от задушливата миризма на топло месо и кръв долу и отново заръфа обезобразения вече труп. Пера, тънки ивици плът и изподрана кожа се търкаляха навсякъде. Главата бе забита в калта, а краката лежаха на различни страни. Слънчогледите бяха „сдъвкали“ яребицата така, че тя вече не можеше да се използва, тя вече почти не съществуваше. Те погледнаха към облаците, а от гирляндите зелени листа около чашките им се стичаше рубинена кръв.