Ърскин Колдуел: Празната стая

Видях я за първи път почти година след сватбата им. Погребението свърши, всички си тръгнаха, останахме в стаята сами. Нямах какво да й кажа, тя също мълчеше, мълчеше още от предната сутрин. Водиха се с Финли малко повече от година. Тя още нямаше и двайсет — истинско дете, макар да беше с оформено тяло на младо момиче.

Седя до прозореца, загледана навън, в гъстеещия здрач, до свечеряване. Не бях запалил лампата, а тя, вече няколко часа, седеше неподвижна на стола. От мястото си виждах нейния тъмен силует, очертан неподвижно върху сивата привечер като абаносова гравюра върху камък. В този миг разбрах, че хубост може да има и в скръбта.

Финли беше единственият ми брат, а преди смъртта си — едничкият близък човек, който ми беше останал в света. Сега тя беше вдовица.

Казваше се Томасика, но нито веднъж досега не бях произнасял името й. Не можех да свикна; в непознатото име нещо издига щит срещу безразсъдното натрапване на чуждите хора. А когато настъпи миг да се обърна към нея, съзнавах, че устата ми ще произнесат звукосъчетание, което е само нейно.

За къщата бях чужд, не бяхме още разменили и една дума. Финли беше неин съпруг и мой брат, а аз все тъй не знаех какви сме с нея помежду си. Разбирах, не можеше да останем в къщата сами по-дълго време, без да си дадем сметка къде и какво са нейното и моето място.

Вечерта беше студена, тъмната стая бавно растеше, сякаш беше празно пространство, което се разширява в своите безстенни и огромни размери. Безцветната дрезгавина преминаваше във вечер и профилът й ставаше все по-мътно очертан. Стените отстъпиха, като че стаята никога не ги е имала. Беше просторна стая, а нейната сянка на белезникавата виделина се разтапяше в чернеещия мрак на къщата.

Седнала в другия край на стаята, тя не съзнаваше докрай колко е самотна. Извивката на главата и раменете й се разля в сенките, които я поглъщаха, но тя не мислеше дори за собственото си присъствие. От смъртта на Финли бяха минали едва няколко часа.

Като се изправи да си върви, надигнах се и аз и прекосих стаята. Застанахме на протегната ръка разстояние, но истинското разстояние помежду ни можеше да се измери само с размерите на безграничното пространство, в каквото се превръщаше стаята. Пожелах да я обгърна с ръце, да я утеша, както бих утешил любим човек, но тя бе вдовицата на Финли, а стаята със своите стени правеше разстоянията неизмерими. Празна и огромна, тя плуваше в мрачината на безкрайната си пустош. Дори искрата на кремък би ни ослепила със силата на светлината си, а веднъж подпалени от нея, бихме се превърнали в пепел.

Преди да дойда в тази къща, не бях и помислял за момичето, което се нарича Томасика, а ето сега тя бе вдовицата на моя брат.

Цветята в стаята се бяха свили — идеше нощ, — но розите продължаваха да капят и листата им нежно падаха на пода.

Като се обърнах в тъмното към нея, тя ненадейно прошепна:

— Нахрани ли тази вечер зайците на Финли?

— Да, нахраних ги — казах аз. — Дадох им, да хрупкат колкото щат. Нищо няма да им липсва.

Косата й бе нападала по раменете, гъста и тежка, като кипнал водопад. Имаше цвят на портокал и странно подхождаше на мрака в стаята и на черните й дрехи. Цветът правеше лицето й още по-скръбно, защото около главата й сенките изглеждаха най-гъсти. Загледах се в мастилената чернота на стените, които се губеха, и ми се стори, че виждам портокаловите й къдри, пръснати върху гърдите на брат ми, който целува нежното лице и гали заоблените й ръце. Богата и красива, годината на тяхната любов се разтапяше, макар и бавно, в настъпващия мрак. Тъкмо в мрака на празната стая можах да повярвам в неизбежността на смъртта, да повярвам в тъгата, изпълнила нейното сърце. Хора, които цяла година са се радвали на любовта си, не могат да повярват в смъртта, в нейната безвъзвратност, най-малко тя. Исках да й разкажа всичко, което зная, но от словата ми би излязло само една изтъркана фраза. Нейната любов не можеше да се смесва със смъртта, тя за нищо на света не би разбрала това.

Настъпваше нощ.

Не видях, че тръгва, но усетих, че столът до прозореца е вече празен. Вървях до нея, докосвах чуждата покъщнина, търсех где да стъпя — посоката ми даваше портокаловият аромат на косите й.

Тя спря; разбрах, стигнали сме спалнята. Намерих се изправен на прага, гадаех пътя си единствено по дъхавия мирис на портокал, който лъхаше от къдрите й. Тя кръстосваше стаята от ъгъл до ъгъл, а аз стоях на прага и я чаках да продума, да ме отпрати с едничко слово. Нищо не каза; тъй и не разбрах иска ли още нещо, не разбрах какво е онова, което не бих могъл да извърша.